Харуки Мураками - Норвежка гора

Цялата предна част на книжарницата бе скрита от големи спускащи се метални кепенци с изписана върху тях следната реклама: „ Уикли Баншун се продава тук всеки четвъртък“. Имаше още петнайсет минути до обяд, но не исках да убия времето, шляейки се из магазините с букет нарциси в ръка, затова натиснах звънеца на входа до кепенците и отстъпих няколко крачки назад да изчакам. Петнайсет секунди изтекоха без отговор и тъкмо обмислях дали да не позвъня отново, когато чух един прозорец над мен да се отваря с дрънчене. Вдигнах поглед и видях Мидори да се навежда навън и да маха с ръка.

— Влизай — извика тя. — Вдигни кепенците.

— Не съм ли подранил? — викнах на свой ред аз.

— Няма нищо. Качи се горе. Заета съм в кухнята. — Тя дръпна прозореца и го затвори.

Когато, приклекнал, ги вдигнах на три стъпки от земята и пак ги спуснах, кепенците произведоха ужасно стържене. Вътре в книжарницата бе тъмно като в рог. Препъвайки се в навързани на купчини списания, успях да стигна опипом до задното стълбище. Развързах си обувките и се качих в жилището горе. И там беше много тъмно. Стълбите свършваха със скромна всекидневна с диван и фотьойли. Беше малка стая, от чийто прозорец проникваше бледа светлина и извикваше спомен за стари полски филми. Вляво имаше нещо като складово помещение и друго, което приличаше на врата към баня. Трябваше да се изкача предпазливо по стръмното стълбище, за да стигна до втория етаж, но още щом се озовах там, стана много по-светло, отколкото долу, и изпитах голямо облекчение.

— Насам — чу се гласът на Мидори. Вдясно от горния край на стълбището се намираше стая, която приличаше на трапезария, а след нея бе кухнята. Самата къща беше стара, но кухнята като че ли наскоро бе обзаведена с нови шкафове, светла, лъскава мивка и кран на чешмата. Мидори беше там и готвеше. Една тенджера къкреше на печката, а наоколо се разнасяше миризмата на печена на скара риба.

— В хладилника има бира — рече Мидори и ме погледна бегло. — Седни, докато свърша с това.

Взех си кутия бира и седнах до кухненската маса. Бирата беше толкова студена, че сигурно бе престояла в хладилника повече от година. На масата лежеше малък бял пепелник, вестник и прибор за разпределяне на соев сос. Имаше и един бележник и писалка, а на бележника — телефонен номер и някакви цифри — явно сметки, свързани с пазаруване.

— След десет минути ще е готово — заяви Мидори. — Можеш ли да почакаш?

— Разбира се, че мога — отвърнах аз.

— Тъкмо здравата ще огладнееш. Приготвям много.

Отпих от бирата си и се загледах в нея, а тя продължи да готви с гръб към мен. Действаше бързо и чевръсто, извършвайки не по-малко от четири готварски процедури наведнъж. В един момент опитваше някакво сварено ястие, подир малко затрака върху дъската за рязане, сетне извади нещо от хладилника и го натрупа в чиния, и докато се усетя, бе измила една тенджера, която вече не й трябваше. В гръб приличаше на индианка, свиреща на ударни инструменти — биеше една камбанка, почукваше по дървено блокче, удряше кокал от бизон. Всяко нейно движение бе точно отмерено и пестеливо, с перфектен баланс. Наблюдавах със страхопочитание.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо — казах просто така, за всеки случай.

— Добре — рече Мидори и ме погледна усмихната. — Обикновено правя всичко сама. — Носеше вталени сини джинси и тъмносиня тениска. Надпис на Епъл Рекърдс почти покриваше тениската на гърба. Мидори имаше невероятно тесен ханш, сякаш по някакъв начин бе прескочила периода на растеж, през който газът се уголемява, и това й придаваше много по-неопределена в полово отношение външност, отколкото на повечето момичета с вталени джинси. Светлината, струяща от кухненския прозорец, правеше малко неясни очертанията на тялото й.

— Всъщност не беше необходимо да спретваш такова угощение — подхвърлих аз.

— Не е никакво угощение — отвърна Мидори, без да се извърне към мен. — Вчера бях много заета и не успях да напазарувам както трябва. Просто забърках нещо от продуктите, които имаше в хладилника. Наистина, не се притеснявай. Освен това е традиция в семейство Кобаяши гостите да се гощават добре. Не знам какво значи това, ала ние обичаме да каним гости. Това е вродено, нещо като болест. Не че сме кой знае колко мили и добри или че хората ни харесват и прочие, обаче ако дойде някой, трябва да го нагостим добре, без значение с какво. За добро или зло, всички имаме този недостатък. Да вземем баща ми например. Той самият почти не пие алкохол, но къщата е пълна със спиртни напитки. За какво? За да има за гостите! Така че не се колебай: пий бира, колко си щеш.