Харуки Мураками - Норвежка гора

Все същият пейзаж се повтори няколко пъти. Автобусът навлизаше в кедрова гора, излизаше при някакво селце, после пак навлизаше в гора. Той спря в няколко села да слязат пътници, но никой не се качи. Четирийсет минути след като излезе от града, автобусът стигна до един планински проход с панорамен изглед. Шофьорът спря автобуса и каза, че ще изчакаме там пет-шест минути и ако пътниците желаят, могат да слязат. Бяха останали само четирима души, включая мене. Всички слязохме да се поразтъпчем или да пушим и да погледаме панорамата на Киото далече в ниското. Шофьорът отиде настрани да се изпикае. Един почернял от слънцето човек, в началото на петдесетте, който се бе качил на автобуса с голяма, вързана с въже картонена кутия, ме попита дали отивам на поход в планината. Казах да, за да опростя нещата.

В края на краищата пристигна друг автобус, изкачвайки се от другата страна на прохода, и спря до нашия. Шофьорът излезе, поговори малко с нашия и двамата пак седнаха зад воланите. Четиримата се върнахме на местата си и автобусите потеглиха в противоположни посоки. Не можах веднага да разбера защо нашият автобус трябваше да чака другия, но малко по-надолу от другата страна на шосето внезапно се стесни. Два големи автобуса в никакъв случай не биха могли да се разминат и всъщност и разминаването на обикновени автомобили изискваше доста маневри, при които едното или другото превозно средство трябваше да даде на заден ход и да се напъха в някой рязък и стръмен завой.

Сега крайпътните селца бяха по-малки, а равните обработваеми площи много по-малки. Планината беше по-стръмна, скалистите й стени се доближаваха все по-плътно към прозорците на автобуса. Само че кучетата бяха явно не по-малко, отколкото в другите селища, и пристигането на автобуса провокираше надпревара по надлайване.

На спирката, на която слязох, нямаше нищо — нито къщи, нито поля, само табела, че спира автобус, един малък поток и началото на пътеката. Нарамих раницата си и поех нагоре по нея. Потокът течеше отляво, а вдясно имаше широколистна гора. След петнайсетина минути изкачване по лекия наклон стигнах до шосе, водещо към гората вдясно, а пътеката се поразшири колкото да побере кола. „Общежитие «Ами». Частен имот. Забранено влизането без разрешение“ — пишеше на крайпътната табела.

Ясно очертани следи от автомобилни гуми се точеха покрай дърветата нагоре по шосето. От време на време в гората отекваше плясък на криле. Този звук се чуваше необичайно ясно, сякаш се носеше над другите гласове на гората. Веднъж от далечината се чу нещо като пушечен изстрел, ала толкова слаб и глух, сякаш бе преминал през няколко заглушителя.

Оттатък гората стигнах до бял каменен зид. Той не беше по-висок от собствения ми ръст и тъй като отгоре липсваха други прегради, щеше да е лесно да се покатеря. Черната желязна порта изглеждаше доста здрава, но беше широко отворена и в будката на пазача нямаше никого. Близо до портата имаше друга табела, досущ като предишната: „Общежитие «Ами». Частен имот. Забранено влизането без разрешение“. Няколко неща подсказваха, че преди малко охраната е била тук: в пепелника имаше три угарки, полупразна чаша за чай, на една полица бе поставен транзистор, а часовникът на стената отмерваше времето със слабо цъкане. Почаках малко да се върне човекът, но тъй като не се появи знак, че това ще се случи, натиснах няколко пъти нещо, наподобяващо звънец. Мястото зад портата беше паркинг. В него имаше микробус, четириместен ленд круузър и тъмносиньо волво. Паркингът можеше да побере трийсет автомобила, но само тези три бяха паркирани там.

Минаха две-три минути и портиер с тъмносиня униформа се показа на шосето през гората на жълт велосипед. Беше висок мъж, в началото на шейсетте, с оредяла на челото коса. След като облегна жълтото колело на караулното помещение, той рече: „Много съжалявам, че ви накарах да чакате“, но тонът му не издаваше съжаление. На калника на колелото бе написано с бяла боя номер 32. Когато му казах името си, човекът вдигна телефона и го повтори два пъти на някого в другия край на линията. После отвърна: „Да, аха, разбирам“ и затвори телефона.

— Ако обичате, отидете в главната сграда и питайте за доктор Ишида — ми рече. — Тръгнете по това шосе през гората и ще стигнете до един площад с еднопосочно движение. Сетне поемете пак наляво… разбрахте ли? Пак наляво… от площада. Ще видите една стара сграда. Свийте наляво и вървете през друга група дървета, докато стигнете до бетонна постройка. Това е главната сграда. Лесно е, просто гледайте табелите.