Харуки Мураками - Норвежка гора

Поех пак наляво от площада, както ми бе казано, и там, където свърши този етап от пътуването ми, стигнах до интересна стара сграда, нечия някогашна вила. Имаше изрядна градина с добре оформени скали и каменни фенери. Някога това сигурно е било селски имот. Свих надясно през горичката и видях триетажна сграда от бетон. Намираше се в издълбана площ, така че нямаше нищо поразително в нейните три етажа. Беше с проста конструкция и създаваше впечатление за чистота.

Входът бе на втория етаж. Изкачих се по стълбището, влязох вътре през голяма стъклена врата и на рецепцията видях млада жена с червена рокля. Казах й името си и че са ми казали да питам за доктор Ишида. Тя се усмихна и посочи към кафява кушетка, предлагайки ми с тих глас да почакам там, докато докторът дойде. После се обади по телефона. Свалих раницата от гърба си, отпуснах се на широките възглавници на кушетката и огледах мястото. Беше чисто, приятно фоайе с декоративни растения в саксии, изискана абстрактна живопис по стените и лакиран под. Докато чаках, задържах поглед върху отражението на обувките си в пода.

По едно време администраторката ми каза уверено: „Докторът скоро ще дойде“. Кимнах. Какво невероятно тихо място! Не се чуваха никакви звуци. Човек можеше да си помисли, че всичко спи следобеден сън. Хора, животни, буболечки, растения сигурно спят дълбоко, помислих си, толкова тих бе този следобед.

Не след дълго обаче долових леки стъпки на гумени подметки — появи се зряла жена с щръкнала коса. Тя премина бързо през фоайето, седна до мен, кръстоса крака и взе ръката ми. Вместо просто да я разтърси, тя я обърна с дланта нагоре и започна внимателно да я разглежда.

— Не сте свирили на музикален инструмент поне от няколко години, нали? — бяха първите думи, които изрече.

— Да — отвърнах слисан. — Права сте.

— Мога да позная по ръцете ви — рече тя с усмивка.

Имаше нещо почти мистериозно в тази жена. Лицето й беше осеяно с бръчици. Те бяха първото нещо, което хващаше погледа, но не я правеха да изглежда стара. Напротив, подчертаваха несъмнена за възрастта й жизненост. Бръчиците прилягаха на лицето й, сякаш по рождение бяха част от него. Когато се усмихваше, бръчиците се усмихваха заедно с нея; когато се намръщеше, те също се намръщваха. А когато нито се усмихваше, нито се мръщеше, бръчиците осейваха лицето й по някакъв странно топъл, леко присмехулен начин. Това бе жена в края на трийсетте, която изглеждаше не просто приятен човек, а чиято приятност те притегля към нея. Хареса ми от мига, в който я видях.

Набързо сресаната й на път коса стърчеше тук-там, а бретонът падаше разкривен на челото й, ала тази прическа й стоеше прекрасно. Носеше синя работна шемизетка над бяла тениска, издути на колената кремави панталони и спортни обувки. Висока и стройна, тя имаше съвсем малки гърди. Устните й постоянно помръдваха на една страна в нещо като подигравателно свиване, а бръчиците в ъгълчетата на очите й ту се открояваха, ту леко се отпускаха. Приличаше на мила, веща, но малко отегчена занаятчийка.

С вдадена навътре брадичка и извити устни, тя известно време ме оглежда от главата до петите. Помислих си, че всеки момент ще извади рулетка и ще започне да ме измерва.

— Свирите ли на някакъв инструмент? — попита.

— За съжаление не.

— Много жалко — каза тя. — Щеше да е забавно.

— Да, сигурно — рекох. Защо бяха всички тези приказки за музикални инструменти?

Тя извади пакет цигари севън старс от горния джоб на шемизетката си, сложи цигара между устните си, запали я със запалка и запуши с видима наслада.

— Мина ми през ума, че трябва да ви разкажа за това място, г-н… Ватанабе, нали така беше?… преди да се видите с Наоко. Ето защо се погрижих двамата с вас да проведем този кратък разговор. Общежитие „Ами“ е необичайно — дотолкова, че без известно разяснение може да ви се стори малко смущаващо. Нали не греша, като предполагам, че не знаете нищо за мястото?

— Почти нищо.

— Е, тогава, преди всичко… — подхвана тя, после щракна с пръсти. — Чак сега се сещам, обядвали ли сте? Сигурна съм, че сте гладен.

— Права сте, не съм обядвал.

— Елате с мен, щом е тъй. Можем да поговорим, докато се храним в столовата. Времето за обяд изтече, но ако отидем сега, може все пак да ни приготвят нещо.

Тя тръгна пред мен с бърза крачка по един коридор и ред стъпала към столовата на първия етаж, която бе широко помещение с достатъчно място за двеста души може би, но само половината се използваше, другата половина бе отделена с междинни прегради, като в курортен хотел в мъртъв сезон. Дневното меню включваше картофена яхния с юфка, салата, портокалов сок и хляб. Зеленчуците се оказаха изумително вкусни, точно както ги бе описала в писмото си Наоко, и аз си ометох чинията.