Харуки Мураками - Норвежка гора

— Не ме разсмивай.

— Тогава няма проблеми. Остани в нашето жилище и ние ще проведем няколко приятни, дълги разговора. Това би било най-доброто. А и не е изключено да се спогодим. Мога да ти посвиря на китарата си. Доста съм добра, ще видиш.

— Сигурна ли си, че няма да се държа зле?

Рейко пъхна трета цигара севън старс между устните си и като изви нагоре ъгълчето на устата си, я запали.

— С Наоко вече го обсъдихме. Двете заедно ти отправяме персонална покана да останеш при нас. Не мислиш ли, че трябва любезно да приемеш?

— Разбира се. С най-голямо удоволствие.

Бръчиците в ъгълчетата на очите на Рейко станаха по-дълбоки. Тя ме гледа известно време.

— Имаш такъв смешен начин на изразяване — рече тя. — Да не би да се опитваш да подражаваш на онова момче от Спасителят в ръжта ?

— Ни най-малко! — отвърнах с усмивка.

Рейко също се усмихна с цигара в уста.

— Все пак си добър човек. Мога да кажа това само като видя човека. В състояние съм да преценя след седемте години наблюдение над хората, които идват тук и си отиват: има хора, които умеят да разкрият сърцето си, и други, които не го могат. Ти си един от онези, които го могат. Или, още по-точно, можеш, ако поискаш.

— Какво става, когато хората разкрият сърцата си?

С цигара, висяща от устните й, Рейко сключи ръце на масата. Вършеше това с удоволствие.

— Стават по-добри — отвърна тя. Пепелта от цигарата й падна на масата, но тя не обърна внимание.

Двамата с Рейко излязохме от главната сграда, пресякохме един хълм и преминахме покрай един вир, няколко тенискорта и баскетболно игрище. Двама мъже — единият слаб и на средна възраст, другият млад и пълен — играеха на единия тенискорт. И двамата си служеха добре с ракетите, но според мен играта им не беше тенис. Те сякаш проявяваха особен интерес към подскачането на топките и правеха проучване в тази област. Удряха топката насам-натам със странна съсредоточеност. И двамата бяха плувнали в пот. Младият мъж, който бе в края на корта, по-близо до нас, забеляза Рейко и се приближи. Те си размениха усмихнати няколко думи. Близо до корта някакъв човек с безизразна физиономия косеше трева с голяма косачка.

По-нататък стигнахме до засадено с дървета място, където на известно разстояние една от друга се намираха около петнайсет или двайсет спретнати къщички. Едно жълто колело като онова, което караше портиерът, бе оставено до входа на почти всяка от тях.

— Тук живеят членовете на персонала и техните семейства — каза Рейко. — Имаме почти всичко, от което се нуждаем, без да се налага да ходим до града — поясни тя, докато вървяхме нататък.

— По отношение на храната, както казах преди, почти се самозадоволяваме. Добиваме яйца от собствен курник. Имаме книги, грамофонни плочи и гимнастически уреди, собствен смесен магазин и всяка седмица ни посещават бръснар и козметик. Дори гледаме кино през почивните дни. Ако имаме нужда от нещо специално, поръчваме на някой от персонала да ни го купи в града. Поръчваме си дрехи по каталози. Тук се живее лесно.

— А вие нямате ли право да ходите в града?

— Не, това не е позволено. Разбира се, в специален случай, например ако трябва да отидем на зъболекар или нещо подобно, това е друга работа, но по принцип нямаме това право. Всеки е напълно свободен да напусне, но напуснеш ли веднъж, не можеш пак да си дойдеш. Няма вече връщане назад. Не можеш да заминеш за няколко дни в града и да се надяваш да се върнеш обратно. Но това е съвсем естествено. Всеки идва и си отива.

Стигнахме до лек наклон отвъд дърветата. На неравномерно разстояние покрай наклона имаше ред двуетажни дървени къщи, които изглеждаха малко странни. Трудно бе да се каже какво ги прави да изглеждат така, но такова бе първото ми усещане, когато ги видях. Реакцията беше много подобна на онова, което чувстваме, щом се заемем да обрисуваме задоволително нещо нереално. Мина ми през ума, че би могло да се получи, ако Уолт Дисни направеше анимационен вариант на картина от Мунк. Всички къщи бяха съвършено еднакви по форма и цвят, почти кубични, с идеално съразмерни лява и дясна страна, с големи входни врати и много прозорци. Шосето криволичеше между тях като на трасе за практическо обучение в школа за шофьори. Пред всяка къща имаше добре поддържани цъфтящи храсти. Наоколо нямаше жива душа и всички прозорци бяха със спуснати пердета.

— Това е тъй наречената Зона С. Тук живеят жените. Ние! Къщите са десет, всяка с по четири сектора, по двама души в сектор. Има място общо за осемдесет души, но в момента сме само трийсет и две.