Харуки Мураками - Норвежка гора

На масата зад мен полуплешив мъж в бяло с външност на лекар, ораторстваше за влиянието на безтегловността върху стомашните сокове пред видимо притеснен младеж с очила и една жена на средна възраст, която приличаше в лице на катерица. Двамата слушаха и от време на време възкликваха „Боже мой“ или „Без майтап?“, ала колкото повече се вслушвах в думите на оплешивяващия мъж, толкова по-малко убеден бях, че макар и в бяла престилка, той наистина е лекар.

Никой в столовата не ми обърна особено внимание. Никой не се вторачи в мен и, изглежда, дори не забелязваха, че съм там. Моето присъствие сигурно бе нещо напълно нормално.

Все пак мъжът в бяло се обърна веднъж рязко и ме попита:

— Колко време ще останете?

— Две денонощия — отвърнах. — Ще си замина в сряда.

— Нали е приятно тук в този сезон? Но елате пак през зимата. Наистина е хубаво, когато всичко е в бяло.

— Наоко вече ще си е заминала, когато падне сняг — каза Рейко на мъжа.

— Така е, но все пак зимата е наистина много хубава — отвърна той с мрачно изражение.

Все по-малко вероятно ми се струваше той да е лекар.

— За какво си говорят хората тук? — попитах Рейко, която явно не разбра напълно въпроса ми.

— За какво си говорим ли? За съвсем обикновени неща. Какво се е случило днес или кои книги сме прочели, за времето утре. Не ми казвай, че се питаш дали хората не скачат на крака и не крещят неща от рода на: „Утре ще вали, тъй като една полярна мечка яде тази вечер звездите!“

— Не, не, разбира се, че не — казах аз. — Само се питах на какви теми са всички тези тихи разговори.

— Мястото е тихо, затова и говорят тихо — рече Наоко. Тя бе струпала на ръба на чинията си една добре оформена купчинка рибени кости и докосваше леко устата си с носна кърпичка.

— Тук няма нужда да се повишава тон. Не се налага да убеждаваш някого в нещо или да привличаш нечие внимание.

— Сигурно е така — съгласих се, но докато се хранех в тази тиха обстановка, установих с изненада, че ми липсва хорската глъч. Поисках да чуя хора да се смеят, да викат безпричинно и да говорят гръмогласно. Тъкмо от такъв шум бе започнало да ми става лошо през последните месеци, ала докато седях и ядях риба в това неестествено тихо помещение, не можех да се отпусна. В столовата цареше атмосферата на търговско изложение на специални металообработващи машини. Хора със засилен интерес в една ограничена област идваха заедно на едно ограничено място и си разменяха информация, която само те разбираха.

Като се върнахме в стаята след вечерята, Наоко и Рейко заявиха, че ще идат до общата баня на Зона С и че ако съм съгласен да взема само един душ, съм можел да използвам тяхната баня. Отговорих, че така и ще направя и след като те излязоха, се съблякох, взех си душ и си измих косата. Открих една грамофонна плоча на Бил Ейвънс в шкафа за книги и я слушах, докато подсушавах косата си, когато осъзнах, че това е плочата, която бях пуснал в квартирата на Наоко вечерта на нейния рожден ден, същата онази вечер, когато тя заплака и аз я взех в обятията си. Беше се случило само преди шест месеца, но изглеждаше като събитие от много по-далечно минало. Може би го чувствах така, защото твърде често бях мислил за него — толкова често, че то бе изкривило усета ми за време.

Луната бе толкова ярка, че изключих осветлението, изтегнах се на канапето и се заслушах в пианото на Били Ейвънс. Струящата през прозореца лунна светлина хвърли дълги сенки и украси стените с оттенък на разреден туш. Извадих от раницата си плоска метална бутилка с бренди, напълних уста си с питието и оставих топлината да се спусне бавно надолу по гърлото ми до стомаха и оттам да стигне до всяко кътче на тялото ми. След още една глътка запуших бутилката и я върнах в раницата. Сега лунната светлина сякаш се люлееше в такт с музиката.

Двайсет минути по-късно Наоко и Рейко се върнаха от банята.

— О! Тук е толкова тъмно, че си помислихме да не би да си стегнал багажа си и да си се върнал в Токио — възкликна Рейко.

— А, не. От години не бях виждал толкова ярка луна. Прииска ми се да я погледам на изключено осветление.

— Възхитителна е — каза Наоко. — Рейко, тук ли са още онези свещи от последното спиране на тока?

— Навярно да, в някое кухненско чекмедже.

Наоко донесе от кухнята голяма бяла свещ. Аз я запалих, капнах малко восък в една чиния и закрепих свещта в нея. Рейко запали на пламъка й цигара. Когато тримата седнахме в тишината с лице към свещта, взе да ми се струва, че сме единствените останали хора в затънтен край на света. Неподвижните сенки от лунната светлина и полюшкващите се сенки от светлината на свещта се срещаха и сливаха по белите стени. Наоко и аз седнахме един до друг на канапето, а Рейко се разположи в люлеещия се стол с лице към нас.