Харуки Мураками - Норвежка гора

— Какво ще кажете да пийнем вино? — предложи тя.

— Разрешават ви да пиете? — попитах с известна изненада.

— Е, всъщност не — отвърна Рейко, почесвайки се по ухото с леко смущение. — Но почти не обръщат внимание. Ако е само вино или бира и ако човек не пие твърде много, може. Имам един приятел от персонала, който от време на време ми купува бутилка.

— Устройваме си купони — каза дяволито Наоко. — Само двете.

— Ами много хубаво — подхвърлих.

Рейко извади от хладилника бутилка бяло вино, отвори я с тирбушон и донесе три чаши. Виното беше чист, много приятен букет и напомняше почти на домашно. Когато плочата свърши, Рейко измъкна изпод леглото си китара и след като я настрои, с нежност и обич към инструмента, засвири бавна фуга на Бах. От време на време прозвучаваше по някой погрешен тон, но това бе истинският Бах, изпълняван с истинско чувство — топло, задушевно и пълно с радост.

— Започнах да свиря на китара тук — обясни Рейко. — В помещенията, разбира се, няма пиана. Аз съм самоука, нямам талант за китара и никога няма да стана особено добра, но наистина обичам този инструмент. Той е малък, прост и лек, нещо като уютна топла стая.

Тя изсвири още едно кратко произведение от Бах, част от сюита. Загледан в пламъка на свещта, аз слушах, посръбвайки вино, и чувствах как напрежението ме напуска. Когато Рейко свърши Бах, Наоко я помоли да изсвири песен на Бийтълс.

— Концерт по желание — каза Рейко и ми намигна. — Тя всеки ден ме кара да свиря Бийтълс, сякаш съм й музикална робиня.

Но въпреки протеста си изпълни много добре „Мишел“.

— Хубава песен — рече тя. — Наистина я харесвам. — Отпи глътка вино и дръпна от цигарата си. — Кара ме да се чувствам така, сякаш съм на голяма ливада и вали лек дъждец.

После тя изсвири „В безизходица“ и „Джулия“. От време на време, докато свиреше, затваряше очи и поклащаше глава. А свършеше ли, пак се връщаше към виното и цигарата си.

— Изсвири „Норвежка гора“ — помоли Наоко.

Рейко донесе от кухнята порцеланова кимаща котка. Беше касичка и Наоко извади от портмонето си монета от сто йени и я пусна в процепа.

— Защо е всичко това? — попитах.

— Такова е правилото — отвърна Наоко. — Когато поискам „Норвежка гора“, трябва да пусна сто йени в касичката. Тя ми е любимата песен, затова мисля, че трябва да си плащам за нея. Моля да ми я изпълни, когато наистина искам да я чуя.

— А пък аз си изкарвам така пари за цигари! — каза Рейко, нагоди пръстите си върху грифа и после изсвири „Норвежка гора“. Отново с истинско чувство, но не допусна то да стане твърде сантиментално. Аз извадих от джоба си монета от сто йени и я пуснах в касичката.

— Благодаря — промълви Рейко с мила усмивка.

— Тази песен толкова ме натъжава понякога — рече Наоко.

— Не знам, представям си, че бродя из гъста гора. Съвсем сама съм и е студено и тъмно, и никой не ми идва на помощ. Затова Рейко никога не я изпълнява за мен, освен ако не я помоля.

— Звучи като Казабланка ! — каза Рейко през смях.

След „Норвежка гора“ последваха няколко песни в стил боса нова, а през това време аз наблюдавах Наоко. Както бе писала, изглеждаше по-здрава от преди, със слънчев загар, тялото й бе укрепнало от упражнения и работа на открито. Очите й бяха все същите дълбоки, бистри езера, а тънките й устни все още потрепваха плахо, но красотата й бе започнала да се превръща в красота на зряла жена. Почти я нямаше онази заостреност на чертите на лицето й — смразяващата острота на тънко острие, — която се таеше в сенките на нейната хубост. Сега там вече имаше необикновено умиротворение. Тази нейна нова, мека красота ме развълнува и се почудих, че една жена може да се промени толкова много за половин година. Почувствах също така, че както винаги тя ме привлича, може би дори повече от преди, но мисълта за онова, което тя бе изгубила междувременно, ме изпълни със съжаление. Никога повече нямаше да притежава онази егоцентрична хубост, която сякаш се развива от само себе си при девойките.

Наоко каза, че иска да чуе как прекарвам времето си. Разказах й за студентската стачка и за Нагасава. За първи път й споменавах за него. Стори ми се интересно да й опиша правдоподобно странния му характер, забележителната му философия и спорен морал, но накрая Наоко, изглежда, разбра какво се опитвам да й кажа. Премълчах факта, че излизах с него да търся момичета, и обясних само, че тъкмо този необикновен човек е единственият в пансиона, с когото съм се сближил. През това време Рейко упражни още веднъж фугата на Бах, като от време на време прекъсваше, за да пийне от виното и да дръпне от цигарата си.