Харуки Мураками - Норвежка гора

— Какво трябва да правя в такъв случай? Дай ми конкретен пример.

— Първо трябва да решиш, че искаш да помагаш и че се нуждаеш от помощта на другия. Сетне решаваш да бъдеш напълно откровен. Няма да лъжеш, няма да замазваш грешките си, няма да скриваш нищо, което може да те накара впоследствие да се чувстваш неловко. Това е цялата работа.

— Ще се опитам. Но кажи ми, Рейко, ти защо си тук от седем години? Разговарям с теб и не мога да повярвам, че ти има нещо.

— Всичко е наред, докато грее слънцето — рече тя с мрачен поглед. — Но настъпи ли нощта, започвам да се търкалям по пода с пяна на устата.

— Наистина ли?

— Не бе, шегувам се — отвърна тя, поклащайки глава с изражение на погнуса. — Напълно здрава съм — поне засега. Тук съм, защото обичам да помагам на другите да се поправят, обичам да преподавам музика, да отглеждам зеленчуци. Харесва ми тук. Всички сме приятели. В сравнение с това, какво имам в света навън? Аз съм на трийсет и осем години, наближавам четирийсет. Не съм като Наоко. Никой не ме чака да изляза, нямам семейство, което да ме приеме обратно. Нямам работа и почти никакви приятели. И след изминалите седем години не знам какво става там. Е, чета от време на време един вестник в библиотеката, но вече седем години кракът ми не е стъпвал извън това място. Не знам какво ще правя, ако си тръгна.

— Но може би пред теб ще се разтвори нов свят — казах. — Струва си да опита човек, не мислиш ли?

— Хм, може би си прав — отвърна тя, въртейки с ръка запалката си. — Но имам ред проблеми. Мога да ти разкажа всичко за тях, ако желаеш.

Кимнах в отговор.

— А Наоко — рекох, — сега тя по-добре ли е?

— Хм, смятаме, че да. В началото беше доста объркана и ние имахме известни съмнения, но сега се е успокоила и състоянието й се е подобрило дотам, че е в състояние да се изразява устно. Тя определено върви в правилната посока. Но е трябвало да бъде лекувана много по-рано. Симптомите на заболяването й вече са се проявявали, когато нейният приятел, Кидзуки, се е самоубил. Семейството й е трябвало да забележи това, самата тя е трябвало да осъзнае, че нещо не е наред. Разбира се, проблемите не са се появили веднага, нито…

— Не са ли? — казах бързо.

— Ти нищо ли не разбра? — Рейко изглеждаше по-изненадана и от мен.

Поклатих глава.

— По-добре ще е да оставя Наоко сама да ти разкаже за това. Готова е за откровен разговор с теб. — Рейко пак разбърка кафето си и отпи една глътка.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Съгласно тукашните правила на теб и Наоко няма да ви позволят да оставате насаме. Посетителите не могат да са сами с пациентите. Винаги трябва да присъства наблюдател… в случая това съм аз. Съжалявам, но просто ще трябва да ме търпиш. Съгласен?

— Съгласен — казах с усмивка.

— Затова пък можете да си говорите за каквото искате. Забравете, че съм там. Знам почти всичко, което има да се знае за теб и Наоко.

— Всичко ли?

— Почти. Вече разбра, че провеждаме групови разговори. Така научаваме много един за друг. Освен това Наоко и аз говорим за всичко. Тук нямаме много тайни.

Погледнах Рейко, както си пиех кафето.

— Да си призная — рекох, — малко съм объркан. Все още не знам дали онова, което сторих на Наоко в Токио, беше правилно, или не. Мислех непрекъснато, но все още не знам.

— Аз също — каза Рейко. — Нито пък Наоко знае. Това е въпрос, който двамата ще трябва сами да разрешите. Разбираш ли какво имам предвид? Каквото и да се е случило, двамата ще му дадете вярната посока — ако успеете да постигнете взаимно разбиране. Може би, щом се погрижите за това , ще се върнете назад и ще помислите дали случилото се е било правилно, или не. Какво ще кажеш?

Кимнах.

— Мисля, че ако действително го искаме и ако сме искрени, тримата — ти, Наоко и аз, — можем да си помогнем взаимно. Може да се постигне невероятен резултат, когато трима души се заемат с това така. Колко време можеш да останеш?

— Бих искал да се върна в Токио до вдругиден вечерта. Трябва да работя, а в четвъртък имам изпит по немски.

— Добре — рече тя. — Значи можеш да поостанеш с нас. Няма да ти струва нищо и ще говориш, без да се притесняваш за времето.

— С кои „вас“? — попитах аз.

— С Наоко и с мен, разбира се — отвърна Рейко. — Имаме отделни спални, а във всекидневната има една кушетка, така че ще спиш чудесно. Не се безпокой.

— Позволено ли е? — попитах. — Може ли един посетител мъж да остане в стая с жени?

— Предполагам, че няма да влезеш и да ни изнасилиш посред нощ?