Харуки Мураками - Норвежка гора

Казах, че ще помисля.

— Някога и аз бях на двайсет години. Много, много отдавна. Можеш ли да си представиш?

— Да. Разбира се.

— Напълно ли?

— Напълно — отвърнах с усмивка.

— И аз бях хубавичка. Не колкото Наоко, но доста привлекателна. Нямах толкова много бръчки.

Уверих я, че много харесвам бръчките й. Тя ми благодари.

— Но не казвай на друга жена, че намираш привлекателни бръчките й — додаде. — На мен ми харесва да го чуя, но аз съм изключение.

— Ще внимавам — рекох.

Тя измъкна от джоба на панталоните си портфейл и ми подаде една снимка. Беше цветна моментална снимка на хубаво момиче на около десет години, което носеше ски и светла ски екипировка и стоеше върху снега с мила усмивка и с лице към фотоапарата.

— Не мислиш ли, че е хубава дъщеря ми? — попита. — Изпрати ми я през януари. Сега е… да, в четвърти клас.

— Има твоята усмивка — рекох и й върнах снимката. Рейко подсмръкна, пъхна портфейла обратно в джоба си, захапа цигара и я запали.

— Възнамерявах да стана концертираща пианистка — подхвана тя. — Като малка имах талант, хората го оцениха и около мен се вдигна шум. Печелех конкурси, имах отлични оценки в консерваторията и бе решено да ме изпратят след дипломирането ми да уча в Германия. Безоблачен хоризонт. Всичко се нареждаше идеално, а пък, ако нещо не се получаваше, все се намираше кой да го уреди. Но един ден нещо се случи и всичко отиде по дяволите. Бях последна година в консерваторията и ми предстоеше много важен конкурс. Подготвях се непрекъснато, но съвсем неочаквано малкият пръст на лявата ми ръка престана да се движи. Не знам защо, просто така стана. Опитвах се да го масажирам, киснех го в гореща вода, прекратих упражненията за няколко дни: нищо не помогна. Тогава се изплаших и отидох на лекар. Опитаха какви ли не неща, но не можаха да стигнат до никакво заключение. Няма му нищо на самия пръст и нервите са наред, казаха те, няма причина да престане да се движи. Проблемът сигурно е психически. Отидох на психиатър, ала и той всъщност не знаеше какво става. Навярно стрес преди конкурса, реши той и ми каза да зарежа за известно време пианото.

Рейко вдиша дълбоко и изпусна дима. После наклони глава за няколко секунди.

— И така заминах да се възстановявам в дома на баба ми, по крайбрежието в Ицу. Мислех си: ще забравя за този конкурс и наистина ще се успокоя, ще прекарам няколко седмици далеч от пианото и ще правя всичко, което ми се иска. Но се оказа отчайващо. Пианото беше всичко, за което мислех. Може би пръстът ми никога вече нямаше да се раздвижи. Как щях да живея, ако това се случеше? Подобни мисли ми се въртяха из главата безспир. И нищо чудно: пианото бе целият ми живот. Бях започнала да свиря на четири години и растях, мислейки само за пианото и за нищо друго. Никога не вършех домакинска работа, за да съм сигурна, че няма да нараня пръстите си. Хората ми обръщаха внимание само заради единственото нещо: моята дарба да свиря на пиано. Отнеми пианото на едно момиче, което е израсло с него, и какво ще остане? И тогава изведнъж — щрак ! Разумът ми напълно се размъти. Пълен мрак.

Тя пусна цигарата си на земята и я загаси с крак, после отново наклони за няколко секунди глава.

— Това бе краят на моята мечта да стана концертираща пианистка. Прекарах два месеца в болница. Пръстът ми се раздвижи скоро след това, така че бях в състояние да се върна в консерваторията и да завърша, обаче нещо вътре в мен бе изчезнало. Някаква скъпоценна енергия или нещо подобно се бе разпиляло — беше се изпарило — от тялото ми. Лекарят каза, че ми липсва психическа сила да стана професионална пианистка и ме посъветва да се откажа от това си намерение. Така след дипломирането започнах да давам частни уроци. Ала горестта, която изпитвах, бе мъчителна. Сякаш животът ми бе изтекъл. Бях в началото на двайсетте, а най-добрата част от живота ми бе приключила. Разбираш ли колко ужасно бе това? Бях имала пред себе си такива възможности, а един ден се събудих и всичко това бе изчезнало. Никой нямаше да ме аплодира, никой нямаше да ме превърне в сензация, никой нямаше да ми каже, че съм възхитителна. Прекарвах ден след ден вкъщи, преподавах на съседските деца упражненията на Бейър и къси сонати. Чувствах се толкова нещастна, плачех непрекъснато. Като си помислех само какъв шанс бях пропуснала! Чувах да се говори как хора, далеч по-малко талантливи от мен, печелят конкурси или изнасят рецитали в еди-коя си зала и сълзите се лееха от очите ми.