Харуки Мураками - Норвежка гора

Родителите ми ходеха на пръсти край мен, тъй като се бояха да не ми причинят болка. Но аз разбирах колко бяха разочаровани. Съвсем внезапно дъщеря им, тяхната гордост, се бе завърнала, изписана от психиатрия. Не можеха дори да ме задомят. Когато живееш с хора, усещаш какво чувстват те. Беше ми крайно неприятно. Страхувах се да изляза, боях се, че съседите ще ме одумват. И тогава изведнъж — щрак ! Случи се отново — объркването, мракът. Случи се, когато бях на двайсет и четири години, и този път прекарах седем месеца в един санаториум. Не тук, а в истинска лудница с високи зидове и заключени врати. Отвратително място без пиана. Не знаех какво да правя със себе си. Исках само да се махна оттам колкото се може по-скоро, затова отчаяно се борех да оздравея. Седем месеца: бавни седем месеца. Тогава се появиха бръчките ми.

Рейко разтегли устни в широка усмивка.

— Дълго не бях излизала от болницата, когато срещнах един човек и се омъжих за него. Беше с една година по-млад от мен, инженер, работеше в самолетостроителна компания и бе един от моите ученици. Симпатичен мъж. Не беше словоохотлив, но бе сърдечен и искрен. Взема уроци при мен в продължение на шест месеца и един ден съвсем неочаквано ме помоли да се омъжа за него. Точно така стана — един ден, докато пиехме чай след урока. Представяш ли си? Въобще не бяхме ходили, не бяхме си държали ръцете. С него се чувствах напълно спокойна. Казах му, че не мога да се омъжа. Казах, че го харесвам и мисля, че е мил човек, но че по определени причини не бих могла да се омъжа за него. Той поиска да разбере какви са тези причини и аз му обясних всичко съвсем откровено — че два пъти съм била в болница поради психически разстройства. Казах му всичко — каква е причината, какво ми е състоянието и каква е вероятността това пак да се случи. Той каза, че се нуждае от време, за да си помисли, и аз го насърчих, като му рекох, че има на разположение колкото време му е необходимо. Ала когато след седмица дойде за урока си, каза, че все още иска да се ожени за мен. Помолих го да изчака три месеца. Ще се виждаме през тези три месеца, рекох, и ако още искаш да се оженим, пак ще си поговорим.

Срещахме се веднъж седмично в продължение на три месеца. Ходихме къде ли не и разговаряхме за какво ли не и аз започнах много да го харесвам. Когато бяхме заедно, се чувствах така, сякаш животът ми най-сетне се бе върнал. Да бъда сама с него, бе за мен истинско успокоение: можех да забравя всички ужасии, които ми се бяха случили. Какво като не бях способна да стана концертираща пианистка? Какво като бях престояла известно време в психиатрия? Животът ми не бе свършил. Все още бе изпълнен с прекрасни неща, които не бях преживявала. Бях му много благодарна дори само за това, че ме е накарал да се почувствам така. След трите месеца той пак ме помоли да се омъжа за него. И ето какво му отговорих: „Ако искаш да спиш с мен, нямам нищо против. Никога с никого не съм спала и много държа на теб, така че ако искаш да ме любиш, нямам абсолютно нищо против. Но да се омъжиш за мен е съвсем друга работа. Омъжиш ли се, нагърбваш се с всичките ми проблеми, а те са много по-тежки, отколкото можеш да си представиш“.

Той каза, че не възразява, че не само иска да спи с мен, но и да се ожени за мен, за да споделя с него всичко, което нося у себе си. И при това говореше сериозно. Беше от хората, които говорят само онова, което наистина мислят, и които държат на думата си. Така че дадох съгласието си да се омъжа за него. Какво друго можех да направя. Оженихме се, чакай да си помисля, след четири месеца, струва ми се. Той води дълъг спор с родителите си заради мен и накрая те се отрекоха от него. Беше от старо семейство, което живееше в един провинциален район на Шикоку. Бяха проверили миналото ми и бяха разбрали, че на два пъти съм попадала в болница. Нищо чудно, че се противопоставиха на брака ни. Така че минахме без сватбено тържество. Само отидохме да се разпишем и после направихме екскурзия до Хаконе за две денонощия. Не искахме нищо повече: бяхме щастливи. Бях девствена до деня, в който се омъжих. Бях на двайсет и пет години! Представяш ли си?

Рейко въздъхна и пак взе баскетболната топка.

— Мислех, че ако съм с него, с мен всичко ще е наред — продължи тя. — Стига да съм с него, проблемите ми няма да се появят отново. Това е най-важното нещо при болест като нашата: чувството на взаимно упование. Ако се оставя в ръцете на този човек, мислех си, ще съм добре. А ако състоянието ми започне дори малко да се влошава — ако някоя дъска се разхлопа — той веднага ще забележи и с огромни грижи и търпение ще я намести и отново ще разплете всички объркани нишки. Обградят ли ни с доверие, болестта ни се държи настрани от нас. Никога вече сривове ! Бях толкова щастлива! Животът беше прекрасен! Чувствах се така, сякаш някой ме бе извадил от студено, бушуващо море, увил ме бе в одеяло и ме бе положил в затоплено легло. Две години след сватбата родих, и ето че ръцете ми бяха наистина пълни! Почти забравих за болестта си. Ставах сутрин, вършех домакинската работа, грижех се за бебето и поднасях храна на съпруга си, щом се върнеше вечер от работа. Все същото се повтаряше ден подир ден, но аз бях щастлива. Това навярно бе най-щастливият период от живота ми. Колко години продължи, питам се? Поне докато навърших трийсет и една. И после, съвсем внезапно — щрак ! Случи се отново. Пак се сринах.