Харуки Мураками - Норвежка гора

В нощите, когато не можех да спя, образът й изплуваше в паметта ми. Нямаше как да го възпра. Твърде много спомени за нея се тълпяха в съзнанието ми и щом някой от тях намереше и най-малката пролука, останалите си пробиваха път в безконечен поток — непрестанен изблик — Наоко в жълтия си дъждобран почиства курника и носи чувала с фураж в онова дъждовно утро; издълбания в средата кейк за рождения ден и усещането, че сълзите й проникват през ризата ми — да, тогава също валеше дъжд; Наоко, крачеща до мен през зимата в палтото си от камилска вълна; Наоко, докосваща баретата, която носеше непрекъснато; Наоко, взираща се в мен със своите невероятно спокойни очи; Наоко, седнала на канапето, със събрани под синята нощница крака и опряна на коленете брадичка.

Спомените се блъскаха подобно на приливни вълни, завличайки тялото ми към непознато място — място, където бях заедно с мъртвите. Там живееше тя и аз можех да разговарям с нея и да я държа в прегръдките си. Смъртта там не беше критичен момент на прекратяване на живота. Смъртта там бе само един от многото елементи, включващи живота. Там Наоко живееше със смъртта у себе си. А на мен казваше: „Не се тревожи, това е само смъртта. Не й позволявай да ти създава грижи“.

На това непознато място не чувствах никаква печал. Смъртта бе смърт, а Наоко — Наоко. „Какъв е проблемът? — питаше ме тя със свенлива усмивка. — Нали съм тук?“ Нейните обичайни малки жестове утешаваха сърцето ми и ми носеха изцеление. „Щом това е смъртта, мислех си, значи тя съвсем не е лошо нещо.“ — „Така е, каза Наоко, смъртта не е нищо особено. Тя е просто смърт. Тук всичко е толкова лесно за мен.“ Наоко ми говореше в промеждутъците между грохота на тъмните вълни.

Накрая обаче приливът се отдръпваше и аз оставах сам на брега. Безсилен, не можех да помръдна; мъката ме забулваше в дълбок мрак и най-подир идваха сълзите. Не чувствах, че плача, а че сълзите просто капят от очите ми подобно на пот.

От смъртта на Кидзуки бях научил едно нещо и смятах, че съм го превърнал в част от себе си под формата на философско убеждение: „Смъртта не е антипод на живота, а естествена част от живота“.

Докато живеем, ние отглеждаме смъртта. Колкото и вярно, може би, да беше това, то бе само една от истините, които трябваше да научим. От смъртта на Наоко научих следното: никоя истина не може да премахне горестта, която изпитваме при загуба на любим човек. Никоя истина, никаква откровеност, никаква мощ, никаква доброта не могат да отстранят тази горест. Единственото, което можем да направим, е да я изтърпим докрай и да научим нещо от нея, ала онова, което научаваме, няма да ни помогне, когато се изправим пред следващата скръб, спохождаща ни внезапно. Вслушвайки се във вълните нощем, вслушвайки се в шума на вятъра ден подир ден, аз се концентрирах върху тези свои мисли. С раница на гръб и пясък в косите се движех все по-далече и по-далече на запад, поминувайки на диета от уиски, хляб и вода.

В една ветровита вечер, докато лежах, увит в спалния си чувал, и плачех, откъм изоставен стар кораб при мен се отби млад рибар и ми предложи цигара. Приех я и запалих за първи път след повече от година. Той ме попита защо плача и аз почти инстинктивно отвърнах, че майка ми е починала. Не мога да превъзмогна мъката, рекох, и затова съм тръгнал на път. Той каза, че искрено ми съчувства и донесе от жилището си голяма бутилка саке и две чаши.

Вятърът фучеше лудо по пясъчния бряг. Рибарят ми разказа, че майка му починала, когато бил на седемнайсет години. Макар и болна, тя се съсипвала от работа от сутрин до късна вечер. Аз го слушах с едно ухо, пийвах си саке и от време на време измърморвах нещо в отговор. Имах чувството, че слушам история от много далечен свят. За какво, по дяволите, говори това момче, запитах се и съвсем внезапно ме обзе силна ярост; прииска ми се да му извия врата. Никак не ме интересува твоята майка! Аз изгубих Наоко! Нейното красиво тяло изчезна от този свят! Защо, по дяволите, ми разправяш за проклетата си майка?!

Ала гневът ми припламна и угасна бързо. Затворих очи и продължих да слушам с едно ухо безспирното бъбрене на рибаря. Накрая той ме попита дали не съм гладен.

— Не — отвърнах, — но в раницата ми има хляб и сирене, един домат и парче шоколад.

— Какво си обядвал? — попита ме пак.

— Хляб, сирене, домат и шоколад — отговорих.

— Почакай ме тук — каза той и изчезна.

Опитах се да го спра, но той се изгуби в мрака, без да се обърне.

Единственото, което можех да сторя, бе да продължа да пия своето саке. Брегът бе застлан с хартиени парченца от фойерверки, избухнали на пясъка, а вълните се разбиваха о него с неистов грохот. Едно мършаво псе дойде, въртейки опашка и душейки покрай моя лагерен огън в търсене на нещо за ядене, но накрая се отказа и се отдалечи.