Харуки Мураками - Норвежка гора

Младият рибар се върна половин час по-късно с две кутии суши и още една бутилка саке.

— Трябва да изядеш храната в горната кутия, защото вътре има риба — рече той, — а в долна кутия има само ролца от водорасли и препържени парчета тофу, а те могат да изтраят до утре. Той напълни чашите със саке от новата бутилка. Аз му благодарих и ометох сам храната в цялата горна кутия, макар и да беше повече от достатъчна за двама. След като бяхме изпили толкова саке, колкото можахме, рибарят ми предложи да ме подслони за през нощта, но когато казах, че предпочитам да спя сам на брега, повече не отвори дума за това. На тръгване той извади от джоба си една сгъната банкнота от пет хиляди йени и я пъхна в джоба на ризата ми.

— Ето, рече. Купи си нещо хубаво за хапване. Изглеждаш ужасно.

Отвърнах, че вече е направил предостатъчно за мен и че не мога да приема и пари на това отгоре, ала той отказа да си ги вземе обратно.

— Това не са никакви пари — рече. — Давам ти ги като на приятел. Не му мисли чак толкова, просто ги вземи.

Нямах какво друго да направя, освен да му благодаря и да приема парите.

Когато той си отиде, внезапно си спомних за моята някогашна приятелка, онази, с която бях спал за първи път в трети курс в гимназията. Тръпки ме побиха, като си дадох сметка колко зле бях постъпил с нея. Едва ли изобщо се бях замислял за нейните чувства и желания, или за болката, която й бях причинил. Тя бе толкова мило и нежно момиче, но по онова време не се впечатлявах особено от нейното очарование и по-късно почти не се сещах за нея. Какво ли прави тя сега, запитах се. И дали ми беше простила?

Усетих пристъп на гадене и повърнах до стария кораб. Главата ме болеше от толкова много изпито саке и изпитвах угризения, задето бях излъгал рибаря и бях приел парите. Реших, че е време да се върна в Токио; не можех вечно да продължавам така. Напъхах спалния чувал в раницата, вмъкнах ръцете си през ремъците и се запътих към местната гара. Казах на служителя на гишето за билети, че искам да се върна в Токио колкото се може по-скоро. Той провери разписанието и каза, че бих могъл да стигна в Осака до сутринта, ако се прехвърля от един нощен влак на друг, и оттам мога да хвана бързия влак. Благодарих му и си послужих с банкнотата от пет хиляди йени, която бях получил от рибаря, за да си купя билет до Токио. Докато чаках влака, си купих вестник и проверих датата — 2-ри октомври 1970-а. Значи бях пътувал в продължение на цял месец. Трябваше да се върна в реалния свят.

Едномесечното пътуване нито бе повдигнало духа ми, нито бе смекчило удара от смъртта на Наоко. Пристигнах в Токио в почти същото душевно състояние, в което бях заминал. Дори не можах да се накарам да телефонирам на Мидори. Какво можех да й кажа? Как можех да започна? „Сега вече всичко свърши; ти и аз ще бъдем щастливи заедно?“ Не, това бе изключено. С каквито и думи да си послужех обаче, фактите не се променяха — Наоко бе мъртва, а Мидори жива. Наоко беше купчинка бяла пепел, а Мидори бе живо, дишащо човешко същество.

Бях обзет от чувството, че затъпявам. Въпреки че се върнах в Токио, не правех нищо дни наред, затворен в стаята си. Паметта ми остана фиксирана по-скоро върху мъртвите, нежели върху живите. Стаите, които бях запазил за Наоко, бяха със спуснати кепенци, мебелите — облечени в бяло, первазите — прашни. Прекарвах по-голяма част от деня в тях. И мислех за Кидзуки. „И така, ти най-сетне направи Наоко своя, чух се да му казвам. О, да, тя беше поначало твоя. Сега може би е приобщена към друг свят. Ала на този, в този несъвършен свят на живите, аз направих за Наоко най-доброто, на което бях способен. Опитах се да създам нов живот за двама ни. Но няма значение, Кидзуки. Давам ти я. Все пак ти бе този, когото тя избра. Сред гора, тъмна като дълбините на собственото й сърце, тя се обеси. Някога ти отмъкна част от мен в света на мъртвите, а сега Наоко донесе друга част от мен в този свят. Понякога се чувствам като пазач на музей — на един огромен, празен музей, където никой не идва и аз не бдя за никого, освен за себе си.“

На четвъртия ден от завръщането ми в Токио получих писмо от Рейко. С бърза поща. Беше кратичка бележка: „Не мога да се свържа с теб от седмици и се тревожа. Моля те, обади ми се. В девет сутринта и девет вечерта ще чакам на телефона“.

Обадих й се в девет часа същата вечер. Рейко вдигна след първото позвъняване.

— Как си? — попита.

— Горе-долу — отвърнах.

— Съгласен ли си да ти дойда на гости вдругиден?