Харуки Мураками - Норвежка гора

— Да ми дойдеш на гости ли? Имаш предвид тук в Токио?

— Точно така. Искам хубаво да си поговорим.

— Ще напуснеш санаториума?

— Ами няма как иначе да дойда да те видя, нали? Във всеки случай е време да се измъкна от това място. Все пак съм тук от осем години. Ако ме подържат още малко, ще се скапя.

Установих, че ми е трудно да говоря. След кратка пауза Рейко продължи:

— Ще пристигна със скоростен влак в три и двайсет вдругиден. Ще ме чакаш ли на гарата? Спомняш ли си как изглеждам? Или си загубил интерес към мен сега, когато Наоко не е жива?

— Не — отвърнах. — Ще те чакам на гара Токио вдругиден в три и двайсет.

— Няма да ти е трудно да ме познаеш. Аз съм старата дама с калъф за китара. Няма много такива.

И наистина не ми беше никак трудно да открия Рейко сред навалицата. Тя носеше мъжко яке от туид, бели панталони и червени гуменки. Косата й беше късо подстригана както винаги, с обичайните кичурчета, стърчащи нагоре. В дясната си ръка държеше кафяв кожен куфар, а в лявата — черен калъф за китара. В мига, в който ме забеляза, лицето й се озари от широка усмивка с много бръчици, и аз установих, че също й се усмихвам. Поех куфара й и тръгнах до нея към влака до западните предградия.

— Хей, Ватанабе, откога имаш такава ужасна физиономия? Или сега така е модно в Токио?

— Попътувах малко и през цялото време се храних с боклуци — отвърнах. — Хареса ли ти скоростния влак?

— Никак! — отговори тя. — Човек не може да отвори прозорците. Исках да купя храна в кутия от една сергия над перона.

— Продават и във влака, нали знаеш?

— Да, сандвичи в торбички на безбожни цени. И прегладнял кон няма да ги близне. Много ми се услаждаше храната в кутия на гара Готенба.

— Това е било едно време, преди да се появи влакът-стрела.

— Е, и аз съм от едно време, отпреди да се появи влакът-стрела!

По пътя до Кичиджоджи Рейко гледаше с жадното любопитство на турист пейзажа на Мусашино, преминаващ покрай прозореца на влака.

— Променило ли се е много за осем години? — попитах.

— Не знаеш какво чувствам сега, нали, Ватанабе?

— Не, не знам.

— Страх ме е — рече тя. — Толкова ме е страх, че направо ще се побъркам. Не знам какво трябва да правя, добрах се дотук съвсем сама — тя млъкна за малко. — Но „направо ще се побъркам“ май звучи малко самоуверено, не мислиш ли?

Аз се усмихнах и хванах ръката й.

— Не се безпокой — рекох. — Всичко ще е наред. Дойде сам-сама от толкова далеч.

— Не сам-сама успях да се измъкна от онова място, а заради теб и Наоко. Не можех повече да стоя там без нея и трябваше да дойда в Токио да поговоря с теб. Това е всичко. Ако нищо не се беше случило, навярно щях да прекарам там остатъка от живота си.

Кимнах.

— Какви са ти бъдещите планове? — попитах Рейко.

— Заминавам за Асахикава — отвърна тя. — Напред към пущинаците на Хоккайдо! Една стара приятелка от колежа ръководи там музикална школа и ме покани за две-три години да й помагам. Казах й, че не съм особено ентусиазирана. Най-сетне си върнах свободата, а трябва да замина за Асахикава, така ли? Малко е трудно да ме вдъхнови такова затънтено място.

— Не е чак толкова ужасно — рекох със смях. — Бил съм там. Не е лошо градче. Има си собствена атмосфера.

— Сигурен ли си?

— Напълно. По-добре е, отколкото да останеш в Токио.

— О, да — каза тя. — Нямам къде другаде да отида, а вече изпратих нещата си там. Хей, Ватанабе, обещай, че ще ми идваш на гости.

— Разбира се, ще идвам. Но веднага ли трябва да заминеш? Не може ли да поостанеш в Токио известно време?

— Ще ми се да се помотая тук няколко дни, ако е възможно. Може ли да отседна при теб? Няма да ти се пречкам?

— Няма проблеми — отвърнах. — Имам голям килер, където мога да спя в спалния си чувал.

— Не искам да ти създавам неудобства.

— Няма такова нещо, наистина. Килерът е огромен .

Рейко почука ритмично по калъфа на китарата между краката й.

— Може би ще трябва да привикна с новата обстановка, преди да замина за Асахикава. Просто съм отвикнала от света извън санаториума. Има толкова неща, които не разбирам, и съм нервна. Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш малко да се справя? Само теб мога да помоля за това.

— Ще направя всичко, което е по силите ми да ти помогна.

— Надявам се, че няма да ти преча — каза тя.

— Изобщо няма как да ми пречиш.

Тя ме погледна и ъгълчетата на устата й се извиха нагоре в усмивка, но не каза нищо.

Почти не разговаряхме през останалата част от пътуването до гара Кичиджоджи и в автобуса до моето жилище. Разменихме си няколко откъслечни коментари върху промените в Токио, пребиваването на Рейко в колежа по музика и за моето пътуване до Асахикава, но не споменахме нищо за Наоко. Бяха минали десет месеца, откакто за последно бях видял Рейко и вървейки рамо до рамо с нея, се почувствах необяснимо спокоен и умиротворен. Помислих си, че усещането ми е познато, а после ми мина през ума, че така се чувствах, когато вървях по улиците на Токио заедно с Наоко. И както двамата с нея не споменавахме и дума за мъртвия Кидзуки, така двамата с Рейко мълчахме за мъртвата Наоко. Тази мисъл ми попречи да продължа да говоря. Рейко поприказва още малко, но като разбра, че нищо няма да кажа, също млъкна. Никой от нас не промълви и дума в автобуса.