Харуки Мураками - Норвежка гора

Разбира се, съжалявам, че ти и Наоко не можахте да изведете нещата до щастлив край. Но кой може да каже кое е най-доброто? Затова трябва да сграбчваш всеки шанс, който ти се пада, да бъдеш щастлив, където и да го откриеш, и да не се безпокоиш толкова много за другите. От опит знам, че през целия си живот не получаваме повече от два-три такива шанса и ако ги изпуснем, съжаляваме до края на дните си.

Свиря на китарата всеки ден, само за себе си. Това изглежда някак безсмислено. Не обичам и тъмните, дъждовни нощи. Надявам се, че ще имам още един шанс да свиря на китарата си и да ям грозде с теб и Наоко в тази стая.

И тъй, дотогава…

Рейко ми писа няколко пъти след смъртта на Наоко. „Нямаш никаква вина, твърдеше тя. Никой няма вина, все едно да виниш някого за дъжда.“ Но аз нито веднъж не й отговорих. Какво можех да й кажа? Каква полза щеше да има от това? Наоко вече я нямаше на този свят; тя се бе превърнала в шепа пепел.

Организираха скромно погребение за Наоко в Кобе, в края на август, и когато то мина, се върнах в Токио. Казах на хазяина си, че ще отсъствам известно време, а на шефа си в италианския ресторант, че напускам. На Мидори написах кратка бележка — в момента не исках да се виждаме, но изказвах надежда, че тя ще ме чака още малко. Прекарах следващите три дена по кината и след като изгледах всички нови филми в Токио, стегнах раницата си, изтеглих всичките си пари от банката, отидох на гара Шинджуку и хванах първия попаднал ми експрес, заминаващ от града.

Не мога да се сетя къде ходих през моите пътувания. Доста ясно си спомням гледките, звуците и ароматите, но имената на градовете ми се губят, както и всякакъв смисъл в последователността, в която пътувах от място на място. Движех се от град на град с влак или автобус, или пътувах на автостоп в някой камион. Постилах спалния си чувал на празни паркинги, гари, паркове, речни или морски брегове. Веднъж предумах полицаите да ми позволят да спя свит в кьошето на близък полицейски участък, друг път спах близо до едно гробище. Все едно ми беше къде спя, стига да не пречех на никого и да можех да остана в чувала си колкото ми се искаше. Изтощен от ходене, се пъхвах в спалния си чувал, гаврътвах малко евтино уиски и веднага заспивах. В гостоприемните градове ми носеха храна и мрежи против комари, а в не особено гостоприемните хората се обаждаха в полицията и ме пропъждаха от парковете. На мен, така или иначе, ми беше все едно. Единственото, което исках, бе да замръквам в градове, които не познавам.

Когато парите ми бяха на свършване, се хванах на работа като общ работник за няколко дни, докато изкарам за най-необходимото. Винаги се намираше някаква работа за мен. Просто продължих да се движа от един град до следващия без определена цел. Светът беше голям и пълен със странни неща и непознати хора. Веднъж се обадих на Мидори, тъй като трябваше да чуя гласа й.

— Семестърът започна отдавна, както знаеш — рече тя. — На някои курсове вече правят проверки. Какво смяташ да правиш ? Даваш ли си сметка, че те няма вече цели три седмици? Къде си? Какво правиш?

— Съжалявам, но засега не мога да се върна в Токио. Все още не.

— И само това ли ще ми кажеш?

— Наистина не мога да кажа нищо повече в момента. Може би през октомври…

Мидори затвори, без да каже нищо.

Продължих да пътувам. От време на време отсядах в някой евтин хотел и се изкъпвах и избръсвах. Онова, което виждах в огледалото, изглеждаше ужасно. Слънцето бе изсушило кожата ми, очите ми бяха хлътнали и по измършавелите ми бузи имаше странни петна и рани. Изглеждах така, сякаш току-що бях изпълзял от пещера, но все пак приличах на себе си. Бях аз.

По това време се движех по крайбрежието, колкото се може по-далеч от Токио — може би в Тотгори или северния бряг на Хього. Вървенето пеша по брега беше лесно. Винаги можех да намеря удобно място за спане на пясъка. Палех огън от плевели и си изпичах малко сушена риба, която купувах от местен рибар. После малко уиски и слушах шума на вълните, мислейки си за Наоко. Беше толкова странно, че е мъртва и вече не бе от този свят. Не можех да приема, че е истина. Не можех да повярвам. Бях чул как забиваха гвоздеите в капака на ковчега й, но все още не можех да свикна с факта, че се е върнала към нищото.

Не, ликът й бе още жив в паметта ми. Все още можех да я видя как обхваща пениса ми с уста, а косата й пада върху корема ми. Все още усещах топлината й, дъха й по себе си и онзи безпомощен момент, когато не бях в състояние да сторя нищо друго, освен да свърша. Спомнях си го толкова ясно, сякаш се е случило преди пет минути и бях сигурен, че Наоко е още до мен, че все още мога да протегна ръка и да я докосна. Но не, нея я нямаше, тялото й вече не съществуваше на този свят.