Харуки Мураками - Норвежка гора

— Ще ти кажа само едно, Ватанабе — поде Мидори, притискайки страна към шията ми. — Аз съм момиче от плът и кръв, през вените ми тече истинска, топла кръв. Ти ме държиш в прегръдките си и аз ти казвам, че те обичам. Готова съм да направя всичко, което поискаш. Може да съм малко луда, но съм добро и честно момиче, работя упорито, може да се каже, че съм готина, имам хубави цици, готвя добре, а моят баща ми остави някакви пари. С други думи, аз съм добра партия, не мислиш ли? Ако не ме вземеш, накрая ще отида някъде другаде.

— Нуждая се от време — рекох. — Нуждая се от време, за да помисля, да подредя нещата и да взема някои решения. Съжалявам, но това е всичко, което мога да кажа в този момент.

— Да, но ти ме обичаш с цялото си сърце, нали така? И не искаш да ме оставиш пак да си отида, нали?

— Казах го и го мисля.

Мидори се дръпна от мен с усмивка.

— Добре, ще почакам! Вярвам ти — каза тя. — Но когато ме вземаш, ще вземаш само мен . И когато ме държиш в прегръдките си, ще мислиш само за мен . Ясно ли е?

— Разбирам какво точно имаш предвид.

— Можеш да правиш всичко с мен, но не искам да ми причиняваш болка. Вече съм получила достатъчно болка в живота си. Повече от достатъчно. Сега искам да бъда щастлива.

Притеглих я към себе си и я целунах по устните.

— Пусни проклетия чадър и ме прегърни силно с две ръце! — рече тя.

— Но ще станем вир-вода!

— И какво от това? Искам да спреш да мислиш и да ме прегърнеш силно! Чаках този миг цели два месеца!

Сложих чадъра на земята и я притиснах плътно към себе си под дъжда. Монотонният шум от движението на автомобили по шосето ни обгърна като мъгла. Дъждът валеше непрестанно, безшумно, мокрейки моята и нейната коса, стичаше се подобно на сълзи по страните ни, по джинсовото й яке и по моята жълта найлонова непромокаема полушубка, попивайки на тъмни петна.

— Какво ще кажеш да се върнем под покрива? — предложих.

— Ела у нас. Сега там няма никой. И двамата ще настинем така.

— Вярно.

— Сякаш току-що сме преплували река — каза Мидори, усмихвайки се. — Какво страхотно усещане!

Купихме доста голям пешкир от сектора на платовете и влязохме един след друг в банята да си изсушим косите. После пътувахме с метрото, с необходимите прехвърляния, до нейния апартамент в Миогадани. Тя ми позволи да взема душ първи, сетне взе и тя. След като ми даде една хавлия, която да нося временно, докато ми изсъхнат дрехите, Мидори се преоблече с пола и поло. Седнахме край масата в кухнята да пием кафе.

— Говори ми за себе си — каза тя.

— Какво за мен?

— Хм, не знам, какво не можеш да понасяш?

— Пилешко месо, венерически болести и бъбриви бръснари.

— Друго?

— Самотни априлски нощи и дантелени покривки за телефони.

— Друго?

Поклатих глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

— Моят приятел, тоест бившият ми приятел — нищо не можеше да понася. Например, когато носех много къси поли или когато пушех, или се напивах много бързо. Говореше отвратителни неща и недоволстваше от приятелите си. Така че ако у мен има нещо, което не ти харесва, само ми кажи и ще се поправя, ако е по силите ми.

— Не мога да се сетя за нищо такова — казах след кратък размисъл. — Няма такова нещо.

— Наистина ли?

— Харесва ми как се обличаш, харесвам постъпките и думите ти, харесвам походката ти и това, че се напиваш. Всичко.

— Искаш да кажеш, че съм си настина добре такава, каквато съм.

— Не знам как би могла да се промениш, така че сигурно си чудесна такава, каквато си.

— Кажи колко ме обичаш? — попита Мидори.

— Достатъчно, за да направя на кайма всички грубияни по света — отвърнах.

— Ммм — възкликна тя с известно задоволство. — Ще ме прегърнеш ли пак?

Легнахме на леглото й и се прегърнахме, целувайки се на фона на звуците от дъжда. После разговаряхме за какво ли не — от образуването на вселената до това по-твърдо сварени или по-рохки яйца предпочитаме.

— Чудя се какво ли правят мравките в дъждовни дни? — попита Мидори.

— Нямам представа — отвърнах. — Те са работливи гадинки и навярно прекарват деня в чистене на жилището си или в инвентаризации.

— Щом като са толкова работливи, защо тогава не се развиват? Остават си вечно едни и същи.

— Не знам — отговорих. — Може би телесната им структура не е пригодна за развитие — в сравнение с тази на маймуните, да речем.

— Хей, Ватанабе, май има много неща, които не знаеш. Мислех, че знаеш всичко.

— Светът е огромен — казах.