Харуки Мураками - Норвежка гора

На Мидори написах:

„Април и май бяха тежки, самотни месеци за мен, тъй като не можах да поговоря с теб. Изобщо не знаех, че пролетта може да бъде толкова мъчителна и самотна. По-добре февруари да беше от три месеца, отколкото такава пролет. Знам, че е твърде късно да ти го казвам, но новата ти прическа ти стои чудесно. Наистина чудесно. Сега работя в един италиански ресторант и готвачът ме научи на страхотен начин за правене на спагети. Ще ми се скоро да приготвя за теб“.

Ходех на лекции всеки ден, работех в ресторанта два-три пъти седмично, разговарях с Ито за книги и за музика, прочетох няколко романа от Борис Виан, които Ито ми даде, пишех писма, играех си с Чайка, правех спагети, работех в градината, мастурбирах, мислейки за Наоко, и много пъти ходих на кино.

Мидори ми проговори чак към средата на юни. Не бяхме си разменили нито дума в продължение на два месеца. След края на една лекция тя седна на мястото до моето и подпря с ръка брадичката си. Седеше и нищо не казваше. Навън валеше — истински характерен за сезона дъжд. Валеше като из ведро, без вятър, и всичко ставаше вир-вода. Дълго след като другите студенти се бяха източили един по един от аудиторията, Мидори продължи да седи до мен, без да обелва и дума. После извади марлборо от джоба на джинсите си, сложи го между устните си и ми подаде кибрита си. Драснах клечка и й запалих цигарата. Мидори сви устни и издуха облаче дим в лицето ми.

— Харесва ли ти прическата ми? — попита тя.

— Страхотна е.

— Колко страхотна?

— Достатъчно, за да повали всички дървета във всички гори по света.

— Наистина ли смяташ така?

— Наистина смятам така.

Тя ме гледа дълго в очите, после ми подаде дясната си ръка. Аз я поех. Мидори изглеждаше дори по-успокоена, отколкото си мислех. Чукна с пръст цигарата си, пепелта падна на пода и тя стана.

— Хайде да отидем да хапнем нещо. Умирам от глад — предложи.

— Къде искаш да отидем? — попитах.

— В ресторанта на универсалния магазин „Такашимая“ на Нихонбаши.

— Защо точно там ?

— Защото понякога обичам да ходя там.

И така, ние пътувахме с метрото до Нихонбаши. Може би защото валеше цялата сутрин, мястото бе почти празно. Мирис на дъжд изпълваше големия, подобен на пещера универсален магазин и всички служители изглеждаха вяли. Мидори и аз отидохме в ресторанта в сутерена и след щателен преглед на пластмасовите модели на ястията на витрината и двамата решихме да си поръчаме традиционна подборка от студени ястия с ориз, туршия, риба на скара, темпура 13 13 Японско ястие от пържени морски деликатеси и зеленчуци. — Б.пр. и пиле терияки 14 14 Пиле на грил. — Б.пр. . Въпреки обедния час вътре нямаше много хора.

— Боже, колко вода изтече, откакто за последно обядвах в ресторант на универсален магазин? — запитах се на глас, пиейки зелен чай от една от онези гладки бели чаши, които се срещат само в подобен род заведения.

— Обичам да правя това — рече Мидори. — Не знам, но ме кара да се чувствам така, сякаш върша нещо необичайно. Може би ми напомня за детството. Моите родители почти никога не ме водеха в универсални магазини.

— А аз имам смътно подозрение, че моите го правеха непрекъснато . Майка ми беше луда по универсалните магазини.

— Щастливец!

— Нищо подобно. Не обичах особено да ходя по универсални магазини.

— Не, имам предвид, че си бил щастливец, задето са били достатъчно загрижени за теб и сте излизали заедно.

— Бях едно дете в семейството — казах аз.

— Като малка често си мечтаех как, когато порасна, ще отида съвсем сама в такъв ресторант и ще опитам от всички ястия, които ми харесат. Но каква глупава мечта! Какво забавно има в това да си натъпчеш устата с ориз, и то съвсем сама на такова място? Храната не е чак фантастична и е претъпкано, задушно и шумно. Въпреки това от време на време се сещам да дойда тук.

— Бях наистина самотен през тези два месеца — изрекох.

— Да, знам. Разбрах го от писмата ти — каза Мидори с равен глас. — Както и да е, хайде да ядем. Само за това мога да мисля сега.

Ометохме всичките пържени, печени и мариновани неща в отделните преградки на нашите направени с въображение лакирани кутии с форма на полумесец, изпихме бульона си от лакирани купички и зеления си чай от белите чаши. Сетне Мидори запали цигара. Когато спря да пуши, мълком стана и си взе чадъра. Аз също станах и взех своя.

— Сега къде ти се ходи? — попитах.

— На покрива, разбира се. Това е следващата спирка, след като си обядвал в ресторант на универсален магазин.