Харуки Мураками - Норвежка гора

— Не искам да говоря с теб. Съжалявам — отсече тя.

Момичето с очилата ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Тя рече, че не иска да говори с теб. Съжалявам“.

Седнах в десния край на предната редица да изслушам лекцията — преглед на произведенията на Тенеси Уилямс и мястото им в американската литература и когато тя свърши, преброих бавно до три и се обърнах. Мидори я нямаше.

Април беше твърде хубав месец, та човек да го прекара съвсем сам. През април всички изглеждаха щастливи. Захвърляха палтата си и се радваха в компанията един на друг на слънце — разговаряха, играеха на карти, държаха се за ръце. Ала аз бях неизменно сам. Наоко, Мидори, Нагасава: всички си бяха отишли от мен. Сега нямах на кого да кажа: „Добро утро“ или „Приятен ден“. Липсваше ми дори Есесовеца. Прекарах целия месец в същото безпомощно чувство за изолация. Няколко пъти се опитах да поговоря с Мидори, но отговорът, който получавах от нея, беше все един и същ: „Вече не искам да говоря с теб“ и аз разбирах по тона й, че не се шегува. Тя бе винаги с очилатото момиче или пък я виждах с едно високо момче с къса прическа. Той имаше невероятно дълги крака и винаги беше със спортни обувки.

Април изтече и дойде май, но май беше още по-лош от април. С напредването на пролетта нямах друг избор, освен да осъзная, че ме боли сърцето. Обикновено се случваше по залез-слънце. Във вечерния сумрак, когато приятният аромат на магнолии се застояваше във въздуха, сърцето ми изведнъж се издуваше и трептеше, и после се свиваше с внезапни остри бодежи. Опитвах се да затворя очи, да стисна зъби и да изчакам да ми мине. И ми минаваше — ала бавно, с остатъчна тъпа болка.

В такива моменти пишех на Наоко. В писмата си до нея описвах само неща, които бяха затрогващи, приятни или красиви — уханието на тревите, ласката на пролетния ветрец, лунната светлина, някой филм, който бях гледал, песен, която ми бе харесала, книга, която ме бе развълнувала. Сам получавах успокоение от тези писма, когато препрочитах написаното. И чувствах, че светът, в който живея, е прекрасен. Написах много такива писма, но от Наоко и Рейко нямаше вест.

В ресторанта, където работех, се запознах с друг студент на моята възраст, който се казваше Ито. Мина доста време, преди този тих и кротък студент от факултета по рисуване с маслени бои на един колеж по изкуствата да завърже разговор с мен, но в края на краищата ние започнахме да ходим след работа в един бар наблизо и да си приказваме за какво ли не. Той също обичаше да чете и да слуша музика, така че обикновено говорехме за книги и плочи, които ни харесват. Беше стройно, хубаво на вид момче с доста по-къса коса и много по-чисти дрехи от тези на типичните студенти по рисуване. Не беше особено словоохотлив, ала имаше собствени предпочитания и убеждения. Харесваше романи от френски писатели, особено тези на Жорж Батай и Борис Виан. Предпочитаните от него композитори бяха Моцарт и Равел. И също като мен си търсеше приятел, с когото да може да разговаря за подобни неща.

Веднъж Ито ме покани в квартирата си. Не беше чак толкова трудно да се стигне до нея, за разлика от моята — един необичаен, едноетажен жилищен блок зад парк Инокашира. Стаята му беше претъпкана с материали за рисуване и платна. Поисках да разгледам работите му, но той каза, че му е твърде неудобно. Пийнахме Чивъс Регал, който той беше изнесъл скришом от дома на баща си, изпекохме няколко риби корюшки на печка с дървени въглища и слушахме концерт за пиано на Моцарт в изпълнение на Робер Касадесус 12 12 Френски пианист и композитор (1899–1972). — Б.пр. .

Ито беше от Нагасаки. Имал приятелка, с която спял всеки път, когато си ходел вкъщи, но напоследък нещата между тях не вървели.

— Знаеш ги момичетата — рече той. — Навършат двайсет-двайсет и една години и съвсем внезапно им идват конкретни идеи. Стават свръхреалистки. А когато това се случи, всичко, което им е изглеждало мило и сладко, започва да им се струва банално и тягостно. Сега, когато се виждам с нея, обикновено след като го направим, тя започва да ме пита: „Какво смяташ да правиш след като завършиш?“

— И какво смяташ да правиш, след като завършиш? — попитах го и аз.

Като продължи да дъвче парченце риба, той поклати глава.

— Какво може да правя? Уча рисуване с маслени бои! Започне ли да се тревожи за подобно нещо, никой не би специализирал рисуване с маслени бои. Човек не го прави, за да си изкарва прехраната с това. Иска й се да се върна в Нагасаки и да стана учител по рисуване. Тя ще става учителка по английски.