Харуки Мураками - Норвежка гора

Писмото на Рейко разруши кулата от илюзии, която бях съградил върху тази несигурна хипотеза, оставяйки само лишена от чувство изравнена повърхност. Трябваше да сторя нещо, за да си възвърна равновесието. Може би щеше да мине доста време, докато Наоко се възстанови. Но дори и тогава тя навярно щеше да е още по-омаломощена и щеше да е изгубила още от своята самоувереност. Трябваше да се адаптирам към тази нова ситуация. Но колкото и твърд да станех, нямаше да се решат всички проблеми. Знаех поне това. Обаче нищо друго не можех да направя: освен просто да поддържам духа си и да чакам тя да оздравее.

Ето на, Кидзуки, помислих си. За разлика от теб аз избрах да живея — не знам нищо по-добро от това. Да, на теб ти беше тежко. А на мен да ни би да ми е лесно, по дяволите? Никак не ми е лесно. И всичко това е, защото ти се самоуби и остави Наоко. Но аз никога няма да постъпя като теб. Никога, никога няма да й обърна гръб. Първо, защото я обичам и защото съм по-силен от нея. И ще продължа да ставам още по-силен, да се развивам. Ще стана зрял човек. Защото тъкмо това е необходимо да направя. Винаги съм мислил, че бих искал да си остана на седемнайсет или на осемнайсет, ако е възможно. Но вече не мисля така. Вече не съм момче. Сега вече имам чувство за отговорност. Не съм същият младеж, какъвто бях, когато дружахме. Вече съм на двайсет години. И трябва да платя тази цена, за да продължа да живея.

— По дяволите, Ватанабе, какво ти се е случило? — попита Мидори. — Станал си кожа и кости!

— Толкова ли е зле, а?

— Бас държа, че прекалено много си го правил… знаеш какво, с онази твоя омъжена приятелка.

Аз се усмихнах и поклатих глава.

— Не съм спал с жена от началото на октомври.

— Фю! — подсвирна Мидори. — Лъжеш ме. Цели шест месеца!

— Правилно си разбрала.

— Тогава как си отслабнал толкова?

— Пораснах.

Мидори сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите с намръщено изражение, което скоро се превърна в мила усмивка.

— Вярно — рече тя. — Виждаш ми се нещо различен. Променил си се.

— Казах ти, пораснах. Вече съм възрастен.

— Имаш развинтена фантазия — рече тя, като че ли истински впечатлена. — Хайде да отидем да обядваме. Умирам от глад.

Отидохме в малък ресторант зад сградата на филологическия факултет. Поръчах си специалитета на заведението и тя направи същото.

— Ей, Ватанабе, сърдиш ли ми се?

— За какво?

— Че не ти отговорих, просто за да сме квит. Мислиш ли, че не биваше да постъпвам така? Имам предвид да те карам да ми се извиняваш и прочие.

— Да, но първоначално вината беше моя. Аз започнах пръв.

— Сестра ми казва, че не е трябвало да постъпвам така. Че било твърде жестоко и детинско.

— Да, но нали се почувства по-добре, след като си оправи сметките с мен?

— Аха.

— Добре тогава, всичко е наред.

— Прощаваш ми, нали? — попита Мидори. — Но кажи ми честно, Ватанабе, наистина ли не си правил секс от шест месеца?

— Нито веднъж.

— Значи онзи път, когато ме сложи да си легна, сигурно наистина много силно си се нуждаел от това.

— Да, така мисля.

— Но не го направи. Защо?

— Виж, сега ти си ми най-добрата приятелка — рекох. — Не искам да те изгубя.

— Знаеш, че ако тогава се бе опитал да ме накараш да склоня, аз нямаше да мога да те отблъсна. Бях толкова изтощена.

— А аз бях твърде едър и як — казах.

Мидори се усмихна и докосна китката ми.

— Малко преди това реших да ти имам безусловно доверие. Тъкмо така успях да запазя пълно душевно спокойствие. Разбрах, че с мен всичко ще е наред, че с теб ще съм в добри ръце. И спах като пън, нали?

— Да.

— От друга страна, ако ми беше казал: „Хей, Мидори, хайде да го направим. Ще бъде страхотно“, аз вероятно щях да го направя с теб. Обаче не си мисли, че се опитвам да те прелъстя или да те дразня. Само ти казвам съвсем честно какво мисля.

— Знам, знам.

Докато обядвахме, си показахме един на друг студентските карти и установихме, че два от курсовете, които бяхме записали, са едни и същи. Значи щяхме да се виждаме поне два пъти седмично. След като това се изясни, Мидори ми разправи за живота си. Известно време нито тя, нито сестра й можели да свикнат да живеят в апартамент — защото е твърде лесно, рече тя. И двете преди тичали като луди всеки ден да се грижат за болни хора, да помагат в книжарницата и тъй нататък, и тъй нататък.

— Но започнахме да свикваме — каза тя. — Така трябваше да живеем поначало — без да се налага да се безпокоим за нуждите на никого, просто да му отпуснем края, когато ни се прииска. Отначало се чувствахме неспокойни, сякаш телата ни се носеха няколко сантиметра над пода. Не ни изглеждаше реално, като че ли истинският живот не можеше да е такъв. И двете бяхме напрегнати, сякаш всеки момент всичко щеше да се преобърне наопаки.