Харуки Мураками - Норвежка гора

Когато изпихме чая си, той ми показа една барака, ползвана за склад, и ми каза, че мога да ползвам всичко, което намеря вътре, нещо като благодарност за работата ми по градината.

— Изобщо не употребяваме никое от тези неща — рече, — така че вземи каквото ти хареса.

Помещението беше натъпкано с какво ли не — стара дървена вана, детско басейнче, бейзболни бухалки. Намерих едно старо колело, маса за хранене с два стола, огледало и китара.

— Бих искал да взема тези неща, ако нямате нищо против — рекох.

— Вземи каквото ти хареса — повтори той.

Прекарах един ден в ремонт на велосипеда: почистих ръждата, смазах лагерите, напомпах гумите, регулирах венците и го закарах до една ремонтна работилница за велосипеди да му поставят ново жило за смяна на скоростите. Когато приключих, той изглеждаше като нов. Почистих дебел слой прах от масата и я лакирах. Смених струните на китарата и залепих парче от корпуса, което се бе отчупило. Отстраних с телена четка ръждата по ключовете и ги регулирах. Не беше кой знае каква китара, но поне я настроих. Не бях пипвал китара от гимназията. Седнах на верандата и се опитах, доколкото ми позволяваха силите, да изсвиря „Горе на покрива“ на Дрифтърс. С почуда установих, че все още си спомням повечето акорди.

След това взех няколко парчета дървен материал и си сглобих пощенска кутия. Боядисах я в червено, написах името си на нея и я поставих пред вратата си. До трети април единствената поща, която се озова в кутията ми, беше нещо, препратено от пансиона: кратко писмо от комитета по устройване на срещи на випуска от гимназията. Среща на класа беше последното нещо, което исках. Това беше класът, в който учихме двамата с Кидзуки. Изхвърлих писмото на боклука.

Открих писмо в кутията на четвърти април следобед. „Рейко Ишида“, пишеше на гърба. Направих с ножиците си внимателен, правилен разрез там, където бе запечатано, и излязох на верандата да го прочета. Имах предчувствие, че новините нямаше да са добри, и се оказах прав.

Отначало Рейко се извиняваше, задето ме бе накарала да чакам толкова дълго отговор. Наоко се помъчила да ми пише, но, изглежда, така и не написала нито едно писмо.

„Предложих й да ти отговоря вместо нея, но всеки път, когато й посочвах колко зле постъпва, като те кара да чакаш, тя изтъкваше, че въпросът е от твърде интимен характер, че сама ще ти пише скоро. Ето защо не ти писах по-рано. Наистина съжалявам. Надявам се да ми простиш.

Разбирам, че сигурно си преживял тежък месец в очакване да пристигне отговор, обаче, повярвай ми, този месец бе не по-малко тежък за Наоко. Моля те, опитай се да разбереш какво преживява тя. Трябва да кажа съвсем открито, че здравето й не е добро. С всички сили се опитваше да си стъпи на краката, но засега резултатите не са добри.

Като се върна мислено назад, разбирам, че първият симптом на проблема беше загубата на способността й да пише писма. Това се случи към края на ноември или в началото на декември. После започна да чува разни гласове. Всеки път, когато се опиташе да напише писмо, чуваше как някакви хора й говорят и не можеше да пише. Тези гласовете възпрепятстваха опитите й да подбере думите. Не беше чак толкова зле приблизително до времето на второто ти гостуване и аз не приех това твърде на сериозно. При всички нас тук тези симптоми се появяват периодично. В нейния случай те станаха доста сериозни след твоето заминаване. Сега й коства усилие да поддържа дори нормален разговор. Не може да намери верните думи и от това ужасно се обърква — обърква се и изпитва ужас. Междувременно «гласовете», които чува, стават все повече.

Всеки ден провеждаме консултации с някой от специалистите. Наоко, лекарят и аз седим, разговаряме и се опитваме да разберем какво точно й има. Хрумна ми идеята, че би било добре да включим и теб в някоя от консултациите, ако е възможно, и лекарят ме подкрепи, обаче Наоко се възпротиви. Мога да ти кажа точно каква причина изтъкна тя: «Искам тялото ми да бъде съвършено чисто, когато се срещна с него». Проблемът е друг, казах й; проблемът е как да й се помогне да оздравее колкото се може по-скоро, и аз много енергично настоявах на това, но тя остана непреклонна.

Мисля, че веднъж ти обясних, че това не е истинска болница. Разбира се, тук има лекари и те извършват ефективно лечение, но целенасочената терапия е друго нещо. Целта е да се създаде ефективна среда, в която пациентът може да се лекува сам и която всъщност не включва лекарска намеса. Което ще рече, че ако състоянието на Наоко се влоши още повече, навярно ще се наложи да я преместят в друга болница или клиника, или каквото е там. Аз самата намирам това за много неприятно, но ще се наложи да го сторим. Това не значи, че тя няма да може да се връща тук на лечение в нещо като временен «отпуск». Или, дай Боже, може дори да бъде излекувана и съвсем да престане да ходи по болници. Във всеки случай правим всичко, което е по силите ни, а и Наоко прави същото. Най-доброто, което междувременно можеш да сториш, е да се надяваш тя да оздравее и да продължаваш да й пишеш.“