Харуки Мураками - Норвежка гора

— О, Тору, благодаря ти. Толкова съм щастлива, че искаш да сторя такова нещо!

— Не че смятам, че тук не е хубаво — рекох аз. — Тук е спокойно, обстановката е идеална, а и Рейко е чудесен човек. Но това не е място, където човек може да остане дълго. Твърде ограничено е за продължителен престой. Сигурен съм, че колкото повече време си тук, толкова по-трудно ще ти е да го напуснеш.

Вместо да отговори, Наоко обърна поглед към прозореца. Отвън не се виждаше нищо, освен сняг. На небето надвисваха снежни облаци, ниски и навъсени, с една-единствена пролука между тях и покритата със сняг земя.

— Добре си помисли за това — казах. — При всички положения ще се преместя до края на март. Когато решиш да дойдеш при мен, заповядай.

Наоко кимна. Прегърнах я така внимателно, сякаш държах изящно, изработено от стъкло произведение на изкуството. Тя обви с ръце шията ми. Аз бях гол, а тя бе само по бельо. Тялото й беше толкова красиво, че можех да го гледам с наслада цял ден.

— Защо не се овлажних? — промърмори Наоко. — Единствено тогава се случи за пръв и последен път. В деня на двайсетия ми рожден ден, онзи април. В нощта, когато ме взе в прегръдките си. Какво не е наред с мен?

— Сигурен съм, че е на нервна почва — рекох. — Нека да мине време. Няма защо да се бърза.

— Всичките ми проблеми са на нервна почва — каза Наоко. — Ами ако никога не се оправя? Ако не мога да правя секс до края на живота си? Ще продължиш ли да ме обичаш както досега? Нима ръцете и устните винаги ще са ти достатъчни. Или ще решаваш сексуалния проблем, като спиш с други момичета?

— Аз съм заклет оптимист — продумах.

Наоко седна в леглото и облече една тениска. Над нея навлече фланелка и после си обу джинсите. Аз също се облякох.

— Нека да си помисля за това — рече Наоко. — И ти също си помисли.

— Добре — казах. — И като стана дума за устни, това, което направи с тях току-що, беше страхотно.

Наоко леко се изчерви и се подсмихна.

— Кидзуки казваше същото.

— Двамата с него имахме почти еднакви вкусове и разбирания — рекох усмихнат.

Седнахме един срещу друг край масата в кухнята, пихме кафе и си приказвахме за едно време. Тя започваше да говори повече за Кидзуки. Колебаеше се и внимателно подбираше думите си. Снегът валеше на пресекулки. Небето изобщо не се проясни и през трите дни на престоя ми там.

— Мисля, че може пак да намина през март — рекох на тръгване. Прегърнах я за последен път с една силно подплатена прегръдка през зимното палто и я целунах по устните.

— До скоро — каза тя.

1970-а — година със съвсем ново звучене — настъпи и сложи край на моето юношество. Вече можех да крача през едно съвсем ново блато. После дойде време за последните изпити, които издържах сравнително лесно. Ако нямаш какво друго да правиш и прекарваш цялото си време на занятия, не се изисква особено учене, за да ги вземеш.

Но възникнаха някои проблеми в пансиона. Няколко момчета — активисти в една от политическите фракции, криеха своите шлемове и железни тръби в стаите си. Те имаха разправия с някои от момчетата, които бяха под покровителството на директора, в резултат на което двама от тях бяха ранени, а шестима изгонени от пансиона. Впоследствие шокът от този инцидент се запази задълго, провокирайки почти всеки ден дребни боричкания. В пансиона цареше потискаща атмосфера и нервите на хората бяха опънати до скъсване. Малко остана и аз да получа юмрук от един от галениците, но Нагасава се намеси и успя да заглади положението. Във всеки случай беше крайно време да се махна оттам.

Още щом издържах повечето си изпити, се заех сериозно да си търся квартира. След седмица търсене попаднах на подходящото жилище в предградията на Кичиджоджи. Местоположението не беше кой знае колко удобно, но беше къща: самостоятелна къща — истинска находка. Първоначално била барака за някакъв градинар или нещо подобно, усамотена в ъгъла на едно доста голямо парче земя, отделено от главната къща чрез обширна занемарена градина.

Хазяинът използваше входната врата, а аз задната, нещо, което ми позволяваше да запазвам уединението си. Разполагах с големичка стая, малка кухня и баня, и невероятно голям килер. Имаше дори веранда, гледаща към градината. Двойка симпатични старци даваха къщата под наем под пазарната цена, при условие, че наемателят има готовност да се изнесе до година, ако техният внук реши да пристигне в Токио. Увериха ме, че мога да живея както намеря за добре; нямало да поставят никакви изисквания.