Харуки Мураками - Норвежка гора

Навърших двайсет години, есента стори път на зимата, но в моя живот не настъпи никаква съществена промяна. Вяло посещавах занятията, работех три вечери седмично в магазина за грамофонни плочи, от време на време препрочитах Великият Гетсби , а когато дойдеше неделя, перях и пишех дълго писмо на Наоко. Понякога излизах с Мидори на обяд или вечеря, до зоопарка или на кино. Продажбата на книжарница „Кобаяши“ стана, както бе предвидено, и Мидори и сестра й се преместиха в двустаен апартамент близо до Мьогадани, един по-престижен квартал. Мидори каза, че ще се изнесе, когато сестра й се омъжи, и ще наеме самостоятелна квартира. Междувременно ме покани веднъж на обяд в новия им апартамент. Беше слънчев и хубав и на Мидори, изглежда, й харесваше да живее много повече там, отколкото над книжарница „Кобаяши“.

Понякога Нагасава предлагаше да излезем на някоя от разходките ни, но аз винаги казвах, че имам неотложна работа. Не исках да си правя труда. Не че не ми харесваше идеята да спя с момичета: просто, когато си помислях за целия процес, през който трябваше да премина — запиване в града, търсене на подходящите момичета, разговори с тях, отиване в някой хотел, — усилието ми се струваше твърде голямо. Възхищавах се на Нагасава и за начина, по който можеше да продължи ритуала, без да му омръзне. Навярно онова, което Хацуми ми беше казала, бе постигнало някакъв ефект: можех да се чувствам много по-щастлив просто като си помисля за Наоко, вместо да спя с някое глупаво, анонимно момиче. Усещането за това как пръстите на Наоко ме доведоха до оргазъм в тревистата ливада, оставаше живо в мен.

Писах на Наоко в началото на декември с въпрос дали е съгласна да й отида на гости през зимната ваканция. Пристигна отговор от Рейко, че те много биха се радвали, ако отида. Обясняваше, че на Наоко й е трудно да пише, затова тя отговаря на писмото ми вместо нея. Това не означаваше непременно, че Наоко е много зле: нямаше защо да се тревожа. Тези неща идваха и си отиваха на вълни.

Когато ваканцията дойде, напъхах вещите си в раницата, обух си високи обувки за сняг и заминах за Киото. Чудатият лекар бе имал право: планините през зимата, покрити със снежно покривало, бяха невероятно красиви. Както преди, преспах две нощи в жилището на Наоко и Рейко и прекарах три дена с тях, правейки почти същото като предния път. Когато слънцето залезеше, Рейко свиреше на китарата си и тримата седяхме и си приказвахме. Вместо на пикник, ходихме на ски крос по пресечени местности. След час каране на ски през гората оставахме без дъх и плуввахме в пот. Когато имаше време, се присъединявахме към местните жители и персонала в чистенето на сняг. Доктор Мията се отби до нашата маса, за да обясни защо средният пръст на ръката е по-дълъг от показалеца, докато при пръстите на краката е обратно. Портиерът Омура пак ми разправи за токийските пържоли. Рейко слушаше с удоволствие грамофонните плочи, които донесох като подаръци от града. Тя транскрибира няколко мелодии и ги изпълни на китарата.

Наоко беше още по-несловоохотлива, отколкото през есента. Когато бяхме тримата заедно, тя седеше на канапето, усмихваше се и почти не разговаряше. Рейко, изглежда, бърбореше, за да запълва неловките паузи.

— Но не се безпокой — рече ми веднъж Наоко. — Просто съм в един от лошите си периоди. Много по-забавно ми е да ви слушам, отколкото да приказвам.

Рейко излезе да свърши някаква работа, така че Наоко и аз можахме да си легнем. Аз целувах шията, раменете и гърдите й, а тя използва ръцете си, за да ме доведе до оргазъм, както преди. След това, държейки я в прегръдките си, й казах, че нейното докосване е останало в мен през тези два месеца, че съм мислил за нея и съм мастурбирал.

— Не спа ли с друга? — попита Наоко.

— Нито веднъж — отговорих.

— Добре тогава, ще има още нещо, за което да си спомняш — тя се плъзна надолу и докосна пениса ми с устните си, сетне го обгърна със своята топлина и прокара език по него, а дългата й права коса се люлееше над корема и слабините ми с всяко движение на устните й, докато свърша за втори път.

— Смяташ ли, че ще си спомняш за това? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Винаги ще си го спомням.

Прегърнах я силно и пъхнах ръцете си в панталона й, докосвайки нейната все още неовлажнена вагина. Наоко поклати глава и отблъсна ръката ми. Стояхме прегърнати известно време, без да си кажем и дума.

— Мисля да напусна пансиона към края на учебната година и да си потърся квартира — рекох. — Край на живота в пансиона. Ако продължа да работя на непълен работен ден, горе-долу ще покривам разходите си. Какво ще кажеш да дойдеш в Токио да живеем заедно, както ти предложих преди?