Харуки Мураками - Норвежка гора

Писмото бе с дата 31 — ви март. След като го прочетох, останах на верандата и зареях поглед към градината, наситена сега с пролетна свежест. Там имаше стара вишна, цветове на която скоро щяха да разцъфтят в пълното си великолепие. Подухна лек ветрец и дневната светлина предаде своите странно размити замъглени цветове на всичко. Чайка се върна, след като беше бродила някъде, и известно време драска с нокти по дъските на верандата, а после се излегна до мен и заспа.

Разбирах, че трябва много сериозно да помисля, но нямах представа откъде да започна. А и, честно казано, мисленето беше последното, с което исках да се заема. Твърде скоро щеше да дойде моментът, когато нямаше да имам друг избор и тогава щях да отделя достатъчно време, за да поразсъждавам върху тези неща. Но не сега. Не сега.

Деня прекарах облегнат на един стълб в съзерцание на градината и галене на Чайка. Чувствах се напълно изцеден. Следобедът напредна, сумракът наближи и синкави сенки забулиха зеленината. Чайка изчезна, но аз продължих да се взирам в цветовете на вишната. В пролетния здрач те приличаха на месо, пробило и подало се от гноящи рани. Градината се изпълни със сладникавата, тежка воня на разлагаща се плът. И тъкмо тогава си помислих за плътта на Наоко. Красивото й тяло лежеше пред мен в мрака, безброй пъпки се пукаха по кожата й, зелена и трепереща от почти недоловим ветрец. Защо такова красиво тяло трябваше да бъде толкова болно, запитах се. Защо просто не оставеха Наоко на мира?

Прибрах се и дръпнах завесите, но дори вътре не можех да избягам от мириса на пролет. Той изпълваше всичко. Ала единственото нещо, което ми напомняше, беше онази воня на разложение. Скрит зад пердетата си, почувствах бясна ненавист към пролетта. Мразех онова, което ми носеше тя; мразех тъпата, пулсираща болка, която предизвика у мен. Никога през живота си не бях мразил толкова силно каквото и да било.

След това прекарах три дни в почти пълно вцепенение. Не чувах какво ми говореха хората, а и на тях им бе също толкова трудно да схванат каквото им казвам. Цялото ми тяло сякаш бе обвито с ципа, възпрепятстваща всеки пряк досег между мен и света. Бях напълно безпомощен и докато оставах в това състояние, „те“ не бяха в състояние да ми протегнат ръка.

Седях, облегнат на стената, и гледах в тавана. Щом огладнеех, хапвах нещо, което ми беше подръка, пийвах глътка вода, а когато ме завладееше униние, давех го в уиски. Не се къпех, не се бръснех. Така прекарах тези три дена.

На 6-и април пристигна писмо от Мидори. Тя ме канеше на среща в двора на университета и на обяд на десети, когато трябваше да се запишем на курсовете. „Отлагах писането на писмо до теб колкото можах, така че сега сме квит. Хайде да се сдобрим. Трябва да призная, че ми липсваш.“ Четох писмото отново и отново, общо четири пъти, и все не можех да разбера какво се опитваше да ми каже тя. Какво можеше да означава това? Разсъдъкът ми беше толкова замъглен, че не бях в състояние да намеря връзката между изреченията. Как така срещата в деня на записването ни щеше да ни направи „квит“? Защо тя искаше да „обядва“ с мен? Наистина не схващах. Умът ми бе станал муден като влажните корени на подземно растение. Но по някакъв начин разбирах, че трябва бързо да се съвзема. И тогава онези думи на Нагасава изплуваха в съзнанието ми: „Не се самосъжалявай. Само задниците правят така“.

— Окей, Нагасава. Точно така — чух се да си казвам. Въздъхнах и станах на крака.

За първи път от седмици насам изпрах, отидох на баня и се избръснах, почистих жилището си, напазарувах и си сготвих за разнообразие прилично ядене, нахраних прегладнялата Чайка, пих само бира и половин час правих упражнения. Бръснейки се, забелязах в огледалото, че съм измършавял. Очите ми се опулиха. С усилие можех да се позная.

На другата сутрин излязох на доста дълга разходка с велосипеда и след като обядвах вкъщи, прочетох още веднъж писмото на Рейко. После се замислих сериозно каква трябва да е следващата ми стъпка. Главната причина, поради която бях приел толкова тежко писмото на Рейко, бе, че то бе подкопало оптимистичното ми убеждение, че Наоко върви към подобрение. Самата тя ми беше казала: „Моето заболяване е много по-сериозно, отколкото си мислиш: то има доста по-дълбоки корени“. А Рейко ме беше предупредила, че никой не знае какво може да се случи. Но все пак бях посетил Наоко два пъти и бях останал с впечатлението, че тя отива към подобрение. Бях предположил, че единственият проблем е дали тя може да си възвърне увереността за връщане в реалния свят, и че ако успееше в това, двамата бихме могли да обединим усилията си и да се справим.