Харуки Мураками - Норвежка гора

— Две паникьосани сестри — казах с усмивка.

— Лошото е там, че досега животът бе твърде суров с нас — рече Мидори. — Но вече нещата са наред. Ще си върнем всичко, което той ни дължи.

— Сигурен съм — казах, — доколкото ви познавам. Но кажи ми, какво прави сестра ти тия дни?

— Преди известно време неин приятел отвори магазин за модни аксесоари. Сестра ми ходи там да помага три пъти седмично. Иначе учи готварство, среща се с годеника си, ходи на кино, мързелува — с една дума радва се на живота.

После Мидори ме попита за моя нов живот. Описах й разположението на къщата и на големия двор, котката Чайка и моя хазяин.

— Добре ли си прекарваш? — попита тя.

— Много — отвърнах.

— Занасяш се — каза Мидори.

— Не, и освен това е пролет — рекох.

— Носиш същия страхотен пуловер, който твоята приятелка ти е изплела.

Бях шокиран. Погледнах надолу към тъмночервения си пуловер.

— Как разбра?

— Ти си изключително откровен — каза Мидори. — Налучках, разбира се! Както и да е, какво ти се е случило?

— Не знам. Мъча се да събера малко ентусиазъм.

— Просто помни, че животът е кутия бисквити.

Поклатих глава няколко пъти и погледнах Мидори.

— Може би защото не съм особено умен, но понякога не знам за какво говориш, по дяволите.

— Знаеш, че има различни видове бисквити, някои ти харесват, други не? Изяждаш всички, които харесваш, и остават само онези, които не обичаш особено? Винаги когато се случи нещо неприятно, се сещам за това и си казвам: „Сега просто трябва да излапам тези и всичко ще е наред“. Животът е кутия бисквити.

— Струва ми се, че би могла да наречеш това философска истина.

— Все пак е вярно. Знам го от опит.

Пиехме кафе, когато влязоха две момичета. Мидори явно ги познаваше от университета. Трите си сравниха студентските карти и поговориха за безброй различни неща: „Каква оценка получи по немски?“; „Еди-кой си бил ранен в студентските протести“; „Страхотни обувки, откъде ги купи?“ Аз слушах с едно ухо и имах усещането, че думите им сякаш идват от другия край на света. Отпих от кафето си и се зазяпах през прозореца на заведението. Беше най-обикновена гледка за района на университета през пролетта, в началото на новата учебна година: на небето се застояваше лека мъгла, вишните цъфтяха, новите студенти — можеше да се каже от пръв поглед — носеха подмишница нови учебници. Почувствах се малко отчужден и си помислих за Наоко, която тази година не бе в състояние да се върне в университета. До прозореца имаше стъклена чаша, пълна с анемони.

Когато другите две се върнаха на масите си, Мидори и аз излязохме да се разходим из квартала. Посетихме няколко антикварни книжарници, купихме някои книги, отидохме в друго кафене и пак пихме кафе, поиграхме пинбол в един игрален център и седнахме на една пейка в парка, разговаряйки — или по-скоро Мидори приказваше, а аз само мънках в отговор. Когато тя каза, че е жадна, отскочих до един магазин за захарни изделия и купих две коли за двамата. Върнах се и я заварих да пише бързо с химикалката си на някакъв разчертан лист хартия.

— Какво е това? — попитах.

— Нищо — отвърна тя.

В три и половина Мидори каза:

— Ще тръгвам. Сестра ми ще ме чака на Гинза 11 11 Търговска улица в центъра на Токио. — Б. пр. .

Вървяхме до спирката на метрото и поехме в различни посоки. Преди да си тръгне, Мидори пъхна в джоба ми разчертан лист хартия, сгънат на четири.

— Прочети го, когато се прибереш вкъщи — рече тя.

Прочетох го във влака.

„Пиша ти това писмо, докато те чакам да купиш напитки. За пръв път в живота си пиша писмо до някого, който седи до мен на една пейка, обаче смятам, че това е единственият начин да вляза в контакт с теб. Имам предвид, че ти едва ли чуваш какво ти говоря. Не е ли така?

Съзнаваш ли, че днес постъпи ужасно с мен? Дори не забеляза, че съм с нова прическа, нали? Отне ми страшно много време, докато я направя, опитвайки се да удължа косата си, и най-после, в края на миналата седмица, успях да й придам фасон, който действително може да се нарече момичешки, но ти не обърна никакво внимание. Тя изглеждаше доста добре и аз си помислих, че леко ще те шокирам, когато ме видиш пак след толкова време, но на теб дори не ти направи впечатление. Не мислиш ли, че това е ужасно? Сигурна съм, че дори не помниш как бях облечена днес. Хей, аз съм момиче! Разбирам, че ти тежи нещо, но какво от това? Можеше поне да ме погледнеш с усмивка! Единственото, което трябваше да кажеш, беше: «Готина прическа» и аз щях да съм в състояние да ти простя, задето са ти потънали гемиите, но уви!