Харуки Мураками - Норвежка гора

По тая причина ще те излъжа. Не е вярно, че трябва да се срещна със сестра си на Гинза. Имах намерение да прекарам нощта при теб. Дори си взех нощницата. Настина. Нощницата и четката ми за зъби са в чантата ми. Сигурно съм малоумна! Ти дори не ме покани да видя новото ти жилище. Е, какво пък, явно искаш да бъдеш сам със себе си, затова те оставям на мира. Продължи да размишляваш колкото си искаш!

Но да не ме разбереш погрешно. Не съм ти чак толкова ядосана. Просто ми е мъчно. Ти беше толкова мил с мен, когато имах проблеми, обаче сега, когато ти имаш свои проблеми, аз, изглежда, нищо не мога да направя за теб. Ти си изцяло затворен в собствения си свят и когато се опитвам да почукам на вратата, просто вдигаш поглед за миг и веднага се връщаш вътре.

Ето че те виждам да идваш с напитките — вървиш замислен. Надявах се да се спънеш, но не се получи. Сега седиш до мен и се наливаш с колата си. Хранех една последна надежда, че ще забележиш и ще кажеш: «Хей, ти си с нова прическа!», но уви. Ако го беше казал, щях да скъсам това писмо и да река: «Хайде да вървим у вас. Ще ти сготвя хубава вечеря. След това ще си легнем и ще се гушнем». Но ти си безчувствен като пън. Довиждане.

ПС. Ако обичаш, не ме заговаряй следващия път, когато се срещнем на лекция.“

Когато слязох от влака в Кичиджоджи, позвъних у Мидори от гарата, но никой не се обади. Тъй като нямах какво друго да правя, се пошлях из района в търсене на работа на непълен работен ден, която можех да започна след началото на учебните занятия. В съботите и неделите не бях ангажиран и бих могъл да работя след пет часа в понеделник, сряда и четвъртък, ала не беше лесно да се намери работа, която да съответства на моята заетост. Отказах се и се прибрах вкъщи. Когато излязох да купя нещо за вечеря, пак се опитах да се обадя на Мидори. Сестра й ми каза, че още я няма и че няма представа кога ще се върне. Благодарих й и затворих.

След като се нахраних, се помъчих да пиша на Мидори, но се отказах след няколко опита да започна и вместо на нея, писах на Наоко.

„Пролетта дойде — написах, — и започна новата учебна година.“ Писах й, че ми липсва, че се надявам да мога да се срещна с нея и да си поговорим. „Във всеки случай — продължавах в писмото — решил съм да стана силен човек. Доколкото мога да кажа, нищо друго не ми остава да направя.

Има още нещо. Може би то засяга само мен и не те интересува, така или иначе, но вече не спя с никого. Това е, защото не искам да забравя последното ти докосване. То значи много повече за мен, отколкото можеш да си представиш. Мисля за това непрекъснато.“

Сложих писмото в плик, запечатах го и дълго го гледах, седнал на бюрото си. Беше много по-кратко от обикновено, но имах чувството, че така Наоко ще ме разбере по-добре. Налях си три пръста уиски, изпих го на две глътки и си легнах.

На другия ден близо до гара Кичиджоджи намерих работа, която можех да върша в съботите и неделите — да прислужвам по масите в малък италиански ресторант. Условията не бяха блестящи, но пък се включваха безплатен транспорт и храна. А винаги когато някой от последната смяна си вземеше неприсъствен ден в понеделник, сряда или четвъртък — нещо, което се случваше често, можех да го заместя. Това ме устройваше идеално. Управителят каза, че ще ми вдигнат заплатата, когато направя три месеца при тях, и че искат да започна тази събота. Беше много по-свестен човек от простака, който държеше магазина за грамофонни плочи в Шинджуку.

Опитах се още веднъж да се обадя у Мидори и пак сестра й вдигна слушалката.

— Мидори я няма от два дена — рече тя с умора в гласа и обясни, че тя самата започвала да се тревожи. Попита дали имам някаква представа къде може да е отишла? Единственото, което знаех, беше, че Мидори носеше в чантата си нощницата и четката си за зъби.

Видях Мидори на лекция в сряда. Беше с тъмнозелен пуловер и тъмни слънчеви очила, които често слагаше онова лято. Бе седнала на последния ред и разговаряше със слабо момиче с очила, което бях виждал веднъж. Приближих се към нея и казах, че искам да си поговорим след лекцията. Момичето с очилата ме погледна първо, после ме погледна и Мидори. Прическата й действително бе някак по-подходяща за млада жена — косата й беше по-дълга.

— Имам среща с един човек — рече Мидори и вдигна леко глава.

— Няма да ти отнема много време — казах. — Само пет минути.

Мидори свали слънчевите си очила и присви очи. Навярно по същия начин би гледала някоя рушаща се, изоставена къща, отдалечена на стотина метра.