Харуки Мураками - Норвежка гора

— Май вече не си луд по нея, а?

— Така излиза в крайна сметка — призна Ито. — Кой, по дяволите, иска да стане учител по рисуване? Нямам намерение през целия си шибан живот да уча лудетините от гимназията как се рисува!

— Това е встрани от въпроса — рекох. — Не мислиш ли, че трябва да скъсаш с нея? Заради двама ви.

— Да, мисля. Обаче не знам как да й го кажа. Тя планира да прекара живота си с мен. Как, по дяволите, мога да кажа: „Хей, трябва да се разделим. Вече не те харесвам?“

Пихме уискито без лед и когато изядохме рибата, си нарязахме няколко краставици и целина и ги натопихме в мисо. Щом зъбите ми захрупаха парченцата краставица, се сетих за бащата на Мидори — нещо, което ми припомни колко плосък и блудкав бе станал животът ми без Мидори, и ми се развали настроението. Неусетно нейното присъствие бе придобило голямо значение за мен.

— Имаш ли гадже? — попита ме Ито.

— Да — отвърнах, а после, след кратка пауза, добавих: — Но в момента не се срещам с нея.

— Но иначе се разбирате, нали?

— Ще ми се да е така. Иначе какъв смисъл има? — казах с хихикане.

Ито говори тихо за величието на Моцарт. Той познаваше до съвършенство творчеството му, както някое селско момче познава родните планински пътеки. Баща му обичал музиката и го карал да я слуша от малък. Не знаех много за класическата музика, но слушайки концерт на Моцарт и лаконичния и искрен коментар на Ито („Ето… тази част“; „Ами това, а?“), аз се чувствах спокоен за първи път от много време насам. Ние се вторачихме в лунния сърп, надвиснал над парка Инокашира, и изпихме своя чивъс регал до последната капка. Фантастично уиски.

Ито каза, че мога да прекарам нощта при него, но аз отвърнах, че имам да свърша нещо, благодарих му за уискито и си тръгнах преди девет. По обратния път към къщи позвъних на Мидори от един уличен телефон. За моя изненада тя се обади.

— Съжалявам — рече, — но сега не искам да говоря с теб.

— Знам, знам. Обаче не искам връзката ни да свърши така. Ти си една от малкото приятели, които имам, и не е никак приятно, че не мога да те видя. Кога ще е възможно да поговоря с теб? Искам да ми кажеш поне това?

— Когато аз поискам да говоря с теб — отвърна тя.

— Как си? — попитах.

— Добре — рече тя и затвори.

В средата на май пристигна писмо от Рейко.

„Благодаря ти, че пишеш така често. Наоко много се радва на писмата ти. Аз също. Нали не възразяваш да ги чета?

Извинявай, че не можах да ти отговоря толкова време. Честно казано, чувствах се преуморена, а и нямаше много добри новини за съобщаване. Наоко не е добре. Майка й пристигна от Кобе преди няколко дни. Четиримата — тя, Наоко, лекарят и аз — имахме продължителен разговор и стигнахме до заключението, че Наоко трябва да се премести за известно време в истинска болница за интензивно лечение, а след това може би пак да се върне тук, в зависимост от резултатите. Наоко казва, че би искала да остане тук, ако е възможно, и сама да се опита да оздравее, а аз знам, че ще ми липсва и се тревожа за нея, но истината е, че става все по-трудно и по-трудно състоянието й да се удържи под контрол. През повечето време е добре, но понякога емоциите й стават крайно неуравновесени и тогава ние не можем да откъснем очи от нея. Не се знае какво може да извърши. Настъпят ли онези напрегнати моменти, когато чува гласове, тя се затваря напълно в себе си.

Затова аз самата съм съгласна, че за Наоко ще е най-добре да се лекува известно време в същинско здравно заведение. Крайно неприятно ми е, че трябва да го кажа, но нищо друго не можем да направим. Както ти казах веднъж, търпението е най-важното нещо. Трябва да продължим да оправяме една по една обърканите нишки, без да губим надежда. Все едно колко отчайващо може да ни се вижда състоянието й, ние рано или късно обезателно ще открием прекъснатата нишка. Ако човек се намира в непрогледен мрак, единственото, което може да стори, е да издържи, докато очите му привикнат с тъмното.

Докато пристигне това писмо, Наоко вече ще е преместена в друга болница. Съжалявам, че си мълчах, докато не взеха решение, но това стана много бързо. Другата болница е наистина добра, с добри лекари. Ще напиша адреса по-долу: моля те пиши на Наоко там. Оттам също ще ме държат в течение на състоянието й, така че ще те информирам какво съм научила. Надявам се, че новините ще са добри. Знам, че няма да ти е лесно, но не губи надежда. И макар че Наоко няма да е тук, моля те пиши ми от време на време.

Онази пролет написах огромен брой писма — веднъж седмично на Наоко, няколко на Рейко и още няколко на Мидори. Пишех писма в аудиторията, пишех писма на бюрото си вкъщи, с котката Чайка в скута ми, пишех писма на празните маси в италианския ресторант, докато почивах. Сякаш пишех писма, за да скрепя парчетата от своя разпадащ се живот.