Харуки Мураками - Норвежка гора

На мокрия покрив нямаше никого — нито един служител в отделението за домашни любимци, а кепенците на павилионите и кабинката за билети за детските въртележки бяха спуснати. Разтворихме си чадърите и се разходихме между съвсем мокрите дървени кончета, градински столове и сергии. Струваше ми се невероятно, че може да има толкова безлюдно място в центъра на Токио. Мидори каза, че иска да погледне през един далекоглед, аз поставих монета и й държах чадъра над главата, докато тя хвърли поглед през окуляра.

В ъгъла на покрива беше зоната за игри на закрито с ред детски влакчета. Двамата с Мидори седнахме един до друг на нещо като перон и загледахме дъжда.

— Е, говори — рече тя. — Знам, че има нещо, което искаш да ми кажеш.

— Не се опитвам да се извиня — започнах, — но действително бях потиснат през това време. Умът ми беше напълно замъглен. Нищо не ме впечатляваше. Ала когато не можех повече да те виждам, едно поне ми стана ясно като бял ден. Осъзнах, че единствено защото те имаше в живота ми, можах да оцелея. Когато те изгубих, мъката и самотата наистина ме обсебиха.

— А ти знаеш ли колко тежко и самотно ми беше на мен без теб през тези два месеца?

Това направо ме шокира.

— Не — отвърнах. — Изобщо не ми мина през ума. Мислех, че си ми сърдита и не искаш да ме виждаш.

— Как може да си такъв идиот? Разбира се, че исках да те видя! Казах ти колко много те харесвам! Когато харесвам някого, наистина го харесвам, а не само от време на време. Нима не разбра поне това за мен?

— Да, но…

— Тъкмо по тая причина ти бях толкова ядосана! Щеше ми се хубаво да те ритна отзад. Не бяхме се виждали толкова време, а ти беше така унесен в мисли за другото момиче, че дори не ме погледна ! Как тогава да не ти се ядосам? Но като изключим всичко това, аз отдавна чувствах, че за мен ще е по-добре, ако известно време страня от теб. За да ми се изяснят някои неща.

— Кои неща?

— Нашата връзка , разбира се. Тя стигаше до момента, когато повече ми харесваше да бъда с теб , отколкото с него. Не мислиш ли, че в това има нещо необичайно? И трудно? Разбира се, аз все още го харесвам. Той е малко егоцентричен и ограничен и нещо като фашист, но притежава много добри качества и е първото момче, с което имам сериозна връзка. Но ти, ами ти си специален човек за мен. Когато съм с теб, чувствам, че нещата са съвсем точни. Имам ти доверие. Харесвам те. Не искам да те изпусна. Ставах все по-объркана, ето защо отидох при него и го попитах какво трябва да правя. Той ми каза да престана да се срещам с теб. Каза, че иначе трябва да скъсам с него.

— И ти как постъпи?

— Просто скъсах с него — Мидори пъхна цигара в устата си, направи си завет с ръка, докато я запали, и всмука дим.

— Защо?

— Защо?! — извика тя. — Добре ли си? Наясно си с конюнктива в английския език, разбираш от тригонометрия, можеш да четеш Маркс, а не знаеш отговора на такъв прост въпрос? Защо изобщо трябва да питаш? Защо трябва да караш едно момиче да изрича подобно нещо? Харесвам теб повече от него, това е всичко. Разбира се, ще ми се да се бях влюбила в някой, който е малко по-хубав. Но уви. Влюбих се в теб !

Опитах се да кажа нещо, но почувствах, че думите се спират на гърлото ми.

Мидори хвърли цигарата си в една локва.

— Хайде, ако обичаш, разкарай тази физиономия? Ще ме накараш да се разплача. Не се притеснявай, знам , че си влюбен в друга. Не искам нищо от теб. Но поне можеш да ме прегърнеш. Преживях два тежки месеца.

Аз разтворих чадъра си и ние отидохме зад игралната зона и силно се прегърнахме. Телата ни се притиснаха едно към друго и устните ни се сляха. Мирисът на дъжда не изчезваше от косата и джинсовото й яке. Телата на момичетата бяха толкова приятни и топли! Усетих как през дрехите ни гърдите й се притискат към моите. Колко ли отдавна не се бях докосвал до друго човешко същество?

— В деня, когато те видях за последно, същата нощ говорих с него и ние скъсахме — рече Мидори.

— Обичам те — казах й. — С цялото си сърце. Никак не ми се иска да те оставя пак да си отидеш. Но нищо не мога да направя. Не мога нищо да предприема.

— Заради нея ли?

Кимнах.

— Кажи ми, спал ли си с нея?

— Веднъж. Преди една година.

— И оттогава не сте се виждали?

— Виждали сме се — два пъти. Обаче нищо не правихме.

— Защо? Тя не те ли обича?

— Трудно е да се каже — отговорих. — Наистина е сложно. И объркано. И това продължава толкова време, че вече не знам кое какво е. И тя също. Знам само, че донякъде съм отговорен за всичко това като човек и не мога просто да му обърна гръб. Поне така го чувствам сега. Дори тя да не ме обича.