Харуки Мураками - Норвежка гора

Беше един от онези следобеди в началото на есента, когато светлината е ярка и ослепителна, точно каквато беше година по-рано, когато посетих Наоко в Киото. Облаците бяха бели и тънки като кости, небето просторно и високо. Ароматът, носен от лекия ветрец, нюансът на светлината, дребните цветя в тревата, едва доловимият екот, който съпровождаше звуците — всичко това ми подсказваше, че есента пак бе дошла, увеличавайки отдалечеността между мен и мъртвите с всеки кръг на сезоните. Кидзуки беше все още на седемнайсет, а Наоко на двайсет и една — завинаги.

— Ах, каква приятна промяна е да дойдеш на такова място! — каза Рейко, оглеждайки се на всички страни, когато слязохме от автобуса.

— Защото тук няма нищо особено — рекох.

Когато я въведох през задната порта в градината на моята къщурка, Рейко бе впечатлена от всичко.

— Удивително! Ти си направил тези рафтчета и бюрото?

— Да! — отвърнах, наливайки чай.

— Явно имаш сръчни ръце. И поддържаш жилището толкова чисто!

— Под влияние на Есесовеца — подхвърлих. — Той ме направи маниак на тема чистота. Не че моят хазяин недоволства.

— А, твоят хазяин! Трябва да отида да се запозная с него. Предполагам, че домът му е оттатък градината.

— Да се запознаеш с него ли? Защо?

— Какво имаш предвид с това „защо“? Някаква странна възрастна жена се появява в квартирата ти и започва да дрънка на китара. Ще се зачуди какво става. По-добре да направя добро първоначално впечатление. Дори му нося кутия със сладкиши за чай.

— Много находчиво — рекох.

— Мъдростта, която идва с годините. Ще му кажа, че съм ти леля от страната на майка ти, дошла на гости от Киото, така че не ми противоречи. Разликата във възрастта влиза в работа в такива моменти. Никой няма да се усъмни.

Рейко извади кутията със сладки от чантата си и отиде да засвидетелства почитта си. Аз седнах на верандата, изпих още една чаша чай и си поиграх с котката. Минаха двайсет минути и когато Рейко най-сетне се върна, измъкна от чантата си тенекиена кутия с оризови бисквити и каза, че това е подарък за мен.

— За какво си говорихте толкова време? — попитах, дъвчейки една бисквита.

— За теб , естествено — отвърна Рейко, люлеейки в скута си котката и разтърквайки бузата си о нея. — Той каза, че си много възпитан младеж и сериозен студент.

— Сигурна ли си, че мен имаше предвид?

— Не се съмнявам, че говореше за теб — отвърна тя през смях. После, като зърна моята китара, я взе, настрои я и изсвири „Десафинадо“ на Антонио Карлос Жобим 15 15 Бразилски джазов композитор (1927–1994). — Б.пр. . От месеци не бях слушал китарата на Рейко и сега тя пробуди у мен познатото топло чувство.

— Упражняваш ли се на тази китара? — попита Рейко.

— Търкаляше се в складовото помещение на хазяина, та я взех и дрънкам на нея от време на време. Това е.

— По-късно ще ти дам един урок. Напълно безплатно.

Рейко остави китарата, свали якето си от туид и седнала облегната на опорния стълб на верандата, запали цигара. Носеше риза с къс ръкав.

— Хубава риза, не мислиш ли? — попита.

— Така е — отвърнах. Наистина бе красив модел.

— На Наоко е. Обзалагам се, че не знаеше, че двете носехме еднакъв размер дрехи. Особено когато тя пристигна в санаториума. После малко наддаде на тегло, но въпреки това носехме горе-долу еднакъв размер — блузи, панталони, обувки, шапки. Само сутиените не можехме да си разменяме. Тук съм доста плоска. Та винаги си трампехме дрехи. Те действително бяха нещо като общо имущество.

Щом като го спомена, забелязах, че телосложението й е почти като на Наоко. Поради формата на лицето и тънките ръце и крака винаги бе оставяла у мен впечатлението, че е по-ниска и по-слаба от Наоко, но всъщност беше учудващо едра.

— Якето и панталоните също са нейни — каза Рейко. — Всичко е нейно. Не се ли дразниш, като ме виждаш да нося дрехите й?

— Ни най-малко — отвърнах. — Сигурен съм, че Наоко щеше да се радва, ако знаеше, че някой й носи дрехите — особено пък ти.

— Странно — каза Рейко и леко щракна с пръсти — Наоко не остави завещание или нещо подобно — с едно изключение, за дрехите си. Бе написала набързо един ред в бележника на писалището си. „Моля предайте всичките ми дрехи на Рейко.“ Беше особен човек, не мислиш ли? Защо от всички неща ще е била загрижена тъкмо за дрехите си, когато се е готвела да умре? Кого го е грижа за дрехи? Сигурно е имало куп други неща, които е искала да каже.

— А може би не е така — рекох аз.