Харуки Мураками - Норвежка гора

— После пристигна линейката и отнесе тялото й, а полицаите започнаха да ме разпитват. Не че имаше какво толкова да питат. Бе оставила нещо като предсмъртна бележка, а те приемаха за дадено, че самоубийството е едно от нещата, които душевноболните извършват . Така че до голяма степен всичко беше формално. Щом си заминаха, аз ти телеграфирах.

— Колко тъжно погребение беше — рекох. — Роднините й, види се, бяха малко смутени, че съм разбрал за смъртта й. Сигурен съм, че не искаха хората да знаят, че е самоубийство. Вероятно дори не трябваше да присъствам там. Което ме накара да се чувствам още по-зле. И щом се върнах, хванах пътя.

— Какво би казал да се поразходим? Може би ще е добре да купим нещо и да приготвим вечеря. Умирам от глад.

— Разбира се. Яде ли те се нещо по-специално?

— Сукияки — отвърна тя. — Не съм го опитвала от години. Често сънувах сукияки и как се тъпча с говеждо, зелен лук, юфка, печено тофу и зеленчуци.

— Разбира се, ще го приготвим, но аз нямам подходящ тиган.

— Остави това на мен. Ще взема назаем от твоя хазяин.

Тя изтича до главната къща и се върна с възголям тиган, газов котлон и гумен маркуч.

— Не е зле, а?

— Не е зле!

Купихме всичките необходими продукти от магазинчета в квартала — говеждо, яйца, зеленчуци, тофу. Аз избрах едно доста сносно бяло вино. Понечих да платя, но Рейко настоя тя да плати всичко.

— Помисли си само как ще ми се смее семейството, ако чуе, че съм оставила племенника ми да плати храната! Освен това нося прилична сума в брой. Така че не се безпокой. Нямах намерение да напусна санаториума без пукната пара.

Рейко изми ориза и го сложи да се вари, а аз изнесох необходимите неща за готвенето на верандата. Когато всичко бе готово, Рейко извади китарата си и като че ли я изпробва с една бавна фуга на Бах. На трудните места нарочно забавяше или ускоряваше темпото, правеше изпълнението безстрастно или сантиментално, като слушаше с видима наслада многообразието от звуци, които изтръгваше от инструмента. Когато свиреше на китарата, Рейко изглеждаше като седемнайсетгодишно момиче, радващо се на нова рокля. Очите й искряха и тя свиваше устни в нещо като лека усмивка. Като свърши, тя се облегна назад, вдигна очи към небето и като че потъна в мисли.

— Имаш ли нещо против да ти говоря? — попитах.

— Ни най-малко — отвърна тя. — Просто си мислех колко съм прегладняла.

— Планираш ли да се видиш със съпруга си или с дъщеря си, докато си тук? Сигурно са някъде в Токио.

— Съвсем наблизо. В Йокохама. Но не, не планирам да се виждам с тях. Сигурна съм, че ти казах преди — за тях е по-добре да нямат нищо общо с мен. Започнали са нов самостоятелен живот. И аз бих се почувствала направо ужасно, ако се срещна с тях. Не, най-добре ще е да стоя настрана.

Тя смачка празната кутия севън старс и извади нова от куфара си, разпечата я и захапа цигара, но не я запали.

— С мен е свършено като човек — рече. — Всичко, което виждаш, е блед спомен от онова, което бях. Най-важната част от мен, онова, което беше в душата ми, умря преди години и аз просто функционирам по памет.

— Но аз те харесвам такава, Рейко, такава, каквато си — блед спомен или каквото е. И онова, което ще кажа, може да няма смисъл, но аз наистина се радвам, че носиш дрехите на Наоко.

Рейко се усмихна и си запали цигарата със запалка.

— Макар и съвсем младо момче, ти действително знаеш как да ощастливиш една жена.

Почувствах, че се изчервявам.

— Само казвам каквото мисля.

— Да, знам — продума Рейко усмихната.

Когато не след дълго оризът бе готов, намазах тигана и наредих продуктите за сукияки.

— Кажи, не е ли сън това — възкликна Рейко, душейки въздуха.

— Не, едно напълно реално сукияки — отвърнах. — Съдейки по собствен опит, разбира се.

Вместо да приказваме, ние се нахвърлихме на яденето с дървените си пръчици, поляхме го с много бира и приключихме с ориз. Чайка се навърташе наоколо, привлечена от миризмата, и ние си поделихме храната с нея. След като се наядохме до насита, седнахме, облегнати на верандата, и гледахме луната.

— Сита ли си? — попитах.

— Напълно — каза с пъшкане Рейко. — Никога през живота си не съм яла толкова много.

— Какво ти се прави сега?

— Искам да изпуша една цигара и да отида на баня. Косата ми е мръсна. Трябва да я измия.

— Няма проблеми. Има една баня наблизо.

— Кажи ми, Ватанабе, ако не възразяваш. Спал ли си с онова момиче Мидори?

— Имаш предвид дали сме правили секс ли? Все още не. Решихме да не го правим, докато не се оправят нещата.