Харуки Мураками - Норвежка гора

Значи издигането и свалянето на знамето можело все пак да служи за нещо.

— Хей, Ватанабе, свободен ли си? — попита Мидори.

— Де да знам, кой ден сме днес?

— Петък.

— Сутринта или вечерта?

— Вечерта, разбира се! Толкова си отнесен! Хайде да се видим, сега е, ъъъ, шест и осемнайсет.

Значи все пак беше вечер! Правилно, бях се изтегнал на леглото с някаква книга, когато задрямах. Петък. Размърдах си мозъка. В петък вечер не се налагаше да ходя в магазина за грамофонни плочи.

— Да, свободен съм. Ти къде си?

— На гара Уено. Защо не се срещнем в Шинджуку? Сега тръгвам.

Уточнихме времето и мястото и прекратихме разговора.

Когато се добрах до ЦИЦАТА, Мидори седеше в края на бара на някакво питие. Носеше мъжко, намачкано бяло палто от груба вълна, тънък жълт пуловер, сини джинси и две гривни на едната си китка.

— Какво пиеш? — попитах.

— „Том Колинс“.

Поръчах си уиски със сода, после видях, че до краката на Мидори има голям куфар.

— Попътувах малко — рече тя. — Току-що се връщам.

— Докъде пътува?

— На юг до Нара и на север до Аомори.

— В едно и също пътуване?!

— Не бъди глупав. Може да съм странна, но не мога едновременно да пътувам хем на север, хем на юг. Отидох до Нара с моя приятел, после поех за Аомори сама.

Отпих глътка от уискито със сода, после запалих с клечка кибрит марлборото, което Мидори държеше между устните си.

— Сигурно си прекарала тежки моменти около погребението.

— Не, погребението е лесна работа. Имаме богат опит в това отношение. Обличаш си черно кимоно и седиш като някоя дама, а всички останали уреждат нещата — някой чичо, някой съсед, примерно. Носят саке, поръчват суши, казват нещо за утеха, плачат, правят сцени, споделят спомени. Това е лесно и приятно. В сравнение с грижите за някого ден след ден си е направо нищо работа. Ние, сестра ми и аз, се бяхме наситили на плач. Не можехме да заплачем. Не беше ни останала и една сълза. Наистина. Като изключим това, че когато постъпваш така, започват да си шепнат зад гърба ти: „Тези момичета са студени като лед“. Та ние никога не плачем, такива сме си. Знам, че бихме могли да симулираме, обаче никога няма да сторим такова нещо. Копелета такива! Колкото повече им се иска да ни видят да плачем, толкова по-твърдо сме решени да не им доставяме това удоволствие. Сестра ми и аз сме съвсем различни натури, но когато се стигне до такова нещо, сме в пълен синхрон.

Гривните на Мидори дръннаха на ръката й, когато тя махна на сервитьора и поръча още един „Том Колинс“ и паничка шамфъстък.

— Та, след края на погребението, когато всички се разотидоха, двете пихме саке до залез-слънце. Видяхме сметката на една огромна двулитрова бутилка и на половината от друга и през цялото време се разтоварвахме психически за сметка на всички — този е идиот, онзи е скапаняк, този има вид на краставо псе, онзи е свиня, еди-кой си е лицемер, друг е мошеник. Нямаш представа колко добре действа това!

— Представям си.

— Напихме се и си легнахме — и двете невъзмутими. Спахме часове наред и ако телефонът звънеше или нещо подобно, просто не му обръщахме внимание. Бяхме мъртво пияни. Накрая, щом се събудихме, си поръчахме суши и обсъдихме какво ще правим. Решихме да затворим книжарницата за известно време и да се позабавляваме. Бяхме се погубвали в течение на месеци и заслужавахме почивка. Сестра ми просто пожела малко да се помотае с приятеля си, а аз реших да заведа моя на няколкодневна екскурзия и да се чукаме като луди — Мидори сложи ръка на устата си и поразтърка уши. — Опаа, извинявай.

— Няма нищо — рекох. — Значи, заминахте за Нара.

— Да, винаги съм харесвала това място. Храмовете, паркът с елените.

— И чукахте ли се като луди?

— Не, никак, нито веднъж — рече тя с въздишка. — В мига, в който влязохме в стаята на хотела и тръснахме саковете, ми дойде мензисът. Истински фонтан.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Ей, не е смешно. Дойде една седмица по-рано! Когато се случи, не можех да спра да плача. Мисля, че цялото напрежение ми се е отразило. Приятелят ми направо откачи! Той си е такъв: пали на мига. Но вината не беше моя . Да не би да исках да ми дойде мензисът. И на всичко отгоре моите протичат доста тежко. Първите един-два дена нищо не ми се прави. Стой далеч тогава.

— Добре, но как мога да позная? — попитах.

— Когато ми дойде, ще нося няколко дни шапка. Червена. Това ще свърши работа — каза тя през смях. — Ако ме видиш на улицата с червена шапка, не ме заговаряй, а бягай далече.