Харуки Мураками - Норвежка гора

— Да — отвърна Хацуми и ми донесе още една бира от хладилника.

— Освен това, след като постъпи във Външно министерство и изкара подготвителна година, той ще замине за чужбина. Какво ще правиш ти тогава? Ще го чакаш да се върне ли? Той няма намерение да се жени.

— Знам това.

— В такъв случай нямам какво повече да кажа.

— Да, ясно — рече Хацуми.

Бавно напълних чашата си с бира.

— Знаеш ли, когато играехме билярд, ми мина през ума нещо — казах аз. — Бях едно дете в семейството, но докато растях, нито веднъж не се почувствах ощетен и не поисках да имам брат или сестра. Бях доволен, че съм сам. Но съвсем неочаквано, докато играех билярд с теб, почувствах, че бих искал да имам по-голяма сестра като теб — една наистина страхотна мадама в среднощно синя рокля и златни обеци и справяща се чудесно с билярдната щека.

Хацуми за миг ми се усмихна щастливо.

— Това навярно е най-милото нещо, което някой ми е казвал от близо година време — рече тя. — Наистина.

— Всичко, което искам за теб — казах, изчервявайки се, — е да бъдеш щастлива. Все пак това е безумно. Струваш ми се човек, който би могъл да бъде щастлив с почти всеки, така че как от всички хора попадна тъкмо на Нагасава!

— Тези неща просто се случват. Навярно човек не може да направи кой знае какво, когато дойдат. Това определено е вярно в моя случай. Разбира се, Нагасава би казал, че отговорността е моя, не негова.

— Сигурен съм, че така щеше да каже.

— Но във всеки случай, Тору, аз не съм най-умното момиче на света. По-скоро съм малко глупава и консервативна. Никак не се интересувам от „житейски философии“ и „отговорности“. Единственото, което искам, е да се омъжа и да имам съпруг, който да ме държи всяка нощ в обятията си, и да имаме деца. Това би ми било достатъчно. Не искам нищо повече от живота.

— А онова, което Нагасава иска от живота, е съвсем друго.

— Все пак хората се променят, не мислиш ли? — попита Хацуми.

— Имаш предвид, че влизат в обществото, постигат целите си и стават някакви?

— Да. И ако той дълго е далеч от мен, неговите чувства към мен може да се променят, не мислиш ли?

— Може би е така, ако говорим за обикновен човек — казах. — Но той е различен. Има невероятно силна воля — нямаш представа колко е силна. И с всеки изминал ден става само по-силен. Всяко препятствие, което преодолява, го прави по-силен. По-скоро би ял голи охлюви, отколкото да отстъпи пред някого. Какво очакваш да получиш от такъв човек?

— Но аз не мога да сторя нищо друго, освен да го чакам — рече Хацуми, подпряла брадичката си с ръка.

— Толкова много ли го обичаш?

— Да — отвърна тя без миг колебание.

— О, боже — продумах с въздишка, изпивайки остатъка от бирата си. — Трябва да е нещо прекрасно да си сигурен, че обичаш някого.

— Аз съм едно глупаво, старомодно момиче — рече тя. — Искаш ли още една бира?

— Не, благодаря, чака ме път. Благодаря за превръзката и бирата.

Докато стоях в коридора и си обувах обувките, телефонът иззвъня. Хацуми ме погледна, погледна телефона и отново погледна мен.

— Лека нощ — казах, излизайки навън. Когато затварях вратата, я зърнах бегло как вдига слушалката. Тогава я видях за последен път.

Докато се прибера в пансиона, бе станало единайсет и половина. Отидох право в стаята на Нагасава и почуках на вратата. След десетото почукване се сетих, че беше събота вечер. Нагасава винаги получаваше разрешение да прекарва съботните нощи извън пансиона, в дома на свои роднини, по общо мнение.

Върнах се в стаята си, свалих си вратовръзката, поставих сакото и панталона си на една закачалка, облякох пижамата и си измих зъбите. О, не, помислих, утре е пак неделя. Сякаш неделите настъпваха през четири дни. Още две недели и щях да стана на двайсет години. Протегнах се в леглото и се втренчих в календара, тъй като ме обзе мрачно настроение.

Седнах при писалището си да напиша сутрешното си неделно писмо до Наоко, пиейки кафе от една голяма чаша и слушайки стари записи на Майлс Дейвис. Навън валеше ситен дъждец, а в стаята ми беше студено като в хладилник. Миризмата на нафталин не изчезваше от дебелия пуловер, който току-що бях извадил от един сандък. Високо горе на стъклото на прозореца упорито се бе заседяла и не трепваше голяма, тлъста муха. Тъй като нямаше вятър, който да го раздвижи, Изгряващото слънце отново бе увиснало на пилона, подобно на тога на римски сенатор. Едно мършаво, плашливо кафяво псе, което скиташе из двора на пансиона, изглежда, душеше всеки цвят в цветната леха. Не можех да разбера защо някакво куче ще ходи насам-натам и ще души цветя в дъждовен ден.