Харуки Мураками - Норвежка гора

— Но плъховете не се влюбват.

— Плъховете не се влюбват — Нагасава ме погледна. — Това е велико. Трябваше да бъде казано на музикален фон — оркестър в пълен състав, с две арфи и…

— Не ме разсмивай. Говоря сериозно.

— Ние се храним — рече Нагасава. — И Ватанабе е тук. Може би щеше да бъде по-учтиво от наша страна да се придържаме към „сериозния“ тон в друг момент.

— Мога да си тръгна — рекох.

— Не — каза Хацуми. — Моля те остани. По-добре да си тук.

— Поне си изяж десерта — рече Нагасава.

— Нямам нищо против.

Тримата продължихме да се храним мълчаливо известно време. Аз си изядох рибата. Хацуми остави половината от своята. Нагасава отдавна бе приключил с патицата и сега се бе концентрирал върху уискито си.

— Рибата беше страхотна — обадих се, но никой не потвърди мнението ми. Нито звук. Все едно бях хвърлил камъче в много дълбока пропаст.

Сервитьорите вдигнаха чиниите ни и донесоха лимонов шербет и еспресо. Нагасава почти не докосна своя десерт и кафето, преминавайки направо към цигарата. Хацуми пренебрегна шербета си. „Оха“, рекох си, когато изпих шербета и кафето си. Хацуми се загледа в ръцете си върху масата. Като всичко, което носеше по себе си, те изглеждаха изящни, елегантни и скъпи. Помислих си за Наоко и Рейко. Какво ли правят сега, запитах се. Наоко навярно лежеше на канапето и четеше книга, а Рейко може би свиреше на китарата си „Норвежка гора“. Изпитах горещо желание да се върна в тяхната малка стая. Какво правех тук, по дяволите?

— Двамата с Ватанабе си приличаме по това, че не ни пука, ако никой не ни разбира — рече Нагасава. — Ето кое ни прави различни от другите. Всички се тревожат дали хората около тях ги разбират. Но не и аз, не и Ватанабе. Просто не ни пука. Не сме едно с другите.

— Вярно ли е това? — попита ме Хацуми.

— Не — рекох. — Не съм толкова силен. Не смятам, че няма никакъв проблем, ако никой не ме разбира. Има хора, които искам да разбера и те да ме разбират. Но с изключение на тези няколко души, мисля, че работата е почти безнадеждна. Не съм съгласен с Нагасава. За мен е от значение дали хората ме разбират.

— На практика това е същото, което и аз твърдя — рече Нагасава, вдигайки лъжичката си от кафето. — Същото е ! То е нещо като разликата между късната закуска и ранния обяд. Същото време, същата храна, само наименованията са различни.

Сега Хацуми рече на Нагасава:

— Значи не ти пука дали аз те разбирам, така ли?

— Струва ми се, че не ме разбра. Лицето А разбира лицето Б, защото е настъпил моментът това да се случи, а не защото лицето Б иска да бъде разбрано от лицето А.

— Значи е грешка, дето чувствам, че искам да бъда разбирана от някого — от теб например?

— Не, не е грешка — отвърна Нагасава. — Повечето хора биха нарекли това любов, ако мислиш, че искаш да ме разбереш. Моята житейска философия е съвсем различна от тази на другите.

— Значи искаш да кажеш, че не ме обичаш, така ли?

— Моята философия и твоята…

— Майната й на твоята шибана философия! — извика Хацуми. Тогава за пръв и последен път я чух да вика.

Нагасава натисна бутона до масата и сервитьорът влезе със сметката. Нагасава му подаде кредитна карта.

— Съжалявам за това, Ватанабе — рече Нагасава. — Ще изпратя Хацуми до вкъщи. Ще се прибереш сам в пансиона, нали?

— Няма защо да ми се извиняваш. Храната беше чудесна — рекох, но никой нищо не каза в отговор.

Сервитьорът върна картата и Нагасава се подписа с химикалка, след като провери сумата. После тримата станахме и излязохме от ресторанта. Нагасава понечи да тръгне към улицата, за да повика такси, но Хацуми го спря.

— Благодаря, но днес прекарах достатъчно време с теб. Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи. Благодаря за вечерята.

— Както искаш — рече Нагасава.

— Искам Тору да ме изпрати.

— Както искаш — повтори Нагасава. — Но Ватанабе е почти същия като мен. Може би е мил и приятен, но дълбоко в себе си е неспособен да обича никого. Една част от него винаги е нащрек, винаги отчуждена. И той изпитва онази жажда, която не изчезва. Повярвай ми, знам какво говоря.

Аз махнах на едно такси да спре и отворих вратата пред Хацуми.

— Ще я изпратя до вкъщи за по-сигурно — рекох на Нагасава.

— Извинявай, че трябваше да присъстваш на това — каза той, но аз разбрах, че вече мисли за нещо друго.

В таксито попитах Хацуми:

— Къде искаш да отидеш? Да се върнеш в Ебису ли?

Нейното жилище беше в Ебису.

Тя поклати глава.