Харуки Мураками - Норвежка гора

Тя вкара три пъти един след друг, но на четвъртия опит не успя. Аз вкарах една топка, сетне пропуснах лесен удар.

— Превръзката е виновна — подхвърли Хацуми за утеха.

— Не, просто от много време не съм играл — казах. — От две години и пет месеца.

— Откъде си толкова сигурен за времето?

— Един приятел умря същата нощ, след като двамата играхме за последно — отвърнах.

— И тогава престана да играеш билярд, така ли?

— Не, всъщност не — рекох, след като помислих малко. — Просто никога по-късно не съм имал възможност да играя. Това е всичко.

— Как умря приятелят ти?

— При пътно произшествие — отвърнах.

Тя направи още няколко удара, прицелвайки се с убийствена сериозност и преценявайки внимателно скоростта на топката. Като я наблюдавах в действие — старателно закрепената й коса бе отметната назад, за да не пречи на очите й, златните й обеци искряха, обувките й бяха стъпили здраво на пода, прелестните й тънки пръсти притискаха филца, когато тя изпълняваше своя удар, — се чувствах така, сякаш на нейната територия в мърлявата билярдна зала се случваше някакво бляскаво публично събитие. Никога преди не бяхме оставали само двамата и това бе невероятно преживяване за мен, сякаш бях издигнат до по-високо жизнено равнище. В края на третата партия — в която, разбира се, тя отново ме разби — порязаното място на ръката ми започна да ме щрака и ние престанахме да играем.

— Съжалявам — рече тя с нещо като непресторена загриженост. — Изобщо не биваше да ти предлагам да играем билярд.

— Няма нищо — продумах. — Раната ми не е сериозна. Играта ми хареса. Наистина.

Когато излизахме от билярдния салон, кльощавата собственичка каза на Хацуми: — Имаш добър удар, сестрице.

Хацуми й се усмихна мило, благодари й и плати сметката.

— Боли ли? — попита тя, когато излязохме.

— Не много — отвърнах.

— Смяташ ли, че раната ще се отвори?

— Не, вероятно всичко е наред.

— Ами! Трябва да дойдеш у дома. Ще ти сменя превръзката. Имам дезинфектант и всичко необходимо. Хайде, съвсем наблизо съм.

Казах й, че няма защо да се безпокои, че с мен всичко ще е наред, но тя настоя да проверим дали раната се е отворила.

— Или вече ти омръзна да си с мен? Искаш да се прибереш в стаята си колкото се може по-скоро, това ли е? — рече тя със закачлива усмивка.

— А не — отвърнах.

— Добре тогава. Не се стеснявай. Съвсем близо е.

Жилището на Хацуми беше на петнайсет минути път пеша от Шибуя към Ебису. Макар и не великолепна, сградата беше доста прилична, с приятно малко фоайе и асансьор. Хацуми ме настани край масата в кухнята и отиде в спалнята да се преоблече. Излезе в пуловер с качулка и памучни панталони — бе свалила златните обеци. Като постави на масата една аптечка, тя размота превръзката, провери дали раната е затворена, сложи малко дезинфектант на мястото и ме превърза с нов бинт. Правеше всичко много умело.

— Как така разбираш от толкова много неща? — попитах.

— Работих на доброволни начала в една болница. Нещо като медицинска сестра. Така се научих.

Когато свърши с превръзката, Хацуми отиде и взе две кутии бира от хладилника. Тя изпи половината от своята, а аз изпих моята и останалото от нейната. После ми показа снимки на първокурснички от клуба й. Имаше право: няколко от тях бяха привлекателни.

— Винаги когато си помислиш, че искаш момиче, ми се обаждай — рече тя. — Веднага ще ти уредя среща.

— Да, мадам.

— Добре, Тору, кажи ми истината. Смяташ ме за дърта сводница, нали?

— Донякъде — отвърнах чистосърдечно, но с усмивка. Хацуми също се усмихна. Когато се усмихваше, тя ми се струваше хубава.

— Кажи ми още нещо, Тору — каза тя. — Какво мислиш за Нагасава и мен?

— За кое по-точно те интересува какво мисля?

— За това какво трябва да правя отсега нататък.

— Не е важно какво аз мисля — рекох, отпивайки от добре изстудената бира.

— Добре де. Кажи ми точно каквото мислиш.

— Ако бях на твое място, щях да го зарежа. Щях да си намеря някой с по-нормално разбиране за нещата и да си заживеем щастливо. Изключено е да си щастлива с този човек. Начинът му на живот е такъв, че никога не му минава през ума да се опита да стане щастлив или да направи други хора щастливи. Ако останеш с него, само ще си съсипеш нервната система. За мен е истинско чудо, че си с него вече три години. Разбира се, аз самият съм много привързан към него. Той е забавен и притежава страхотни качества. Има силни страни и способности, подобни на които аз никога не мога да се надявам да придобия. Но в края на краищата неговите представи за нещата и начинът му на живот не са нормални. Понякога, когато разговарям с него, имам чувството, че непрекъснато се въртя в кръг. Същият процес, който го издига все по-високо и по-високо, мен ме кара да продължавам да се въртя в кръг. Кара ме да се чувствам толкова празен! Самата ни житейска нагласа е напълно различна. Разбираш ли за какво говоря?