Харуки Мураками - Норвежка гора

Писмото ми беше дълго и всеки път, когато порязаната ми дясна длан започваше да ме боли от държането на писалката, зарейвах поглед към мокрия двор.

В началото на писмото осведомих Наоко колко дълбоко съм си порязал ръката в магазина за грамофонни плочи, после продължих с това, че Нагасава, Хацуми и аз снощи сме имали нещо като тържество, тъй като Нагасава бе издържал изпита на Външно министерство. Описах ресторанта и ястията. Храната беше добра, написах, но някъде по средата атмосферата се промени и положението стана доста неловко.

Запитах се дали да пиша за Кидзуки във връзка с това, че бях играл билярд с Хацуми, и реших да го спомена. Сметнах, че е нещо, за което не биваше да премълчавам.

„Все още си спомням за последния удар на Кидзуки през онзи ден — денят на неговата смърт. Бе труден удар от ръба на билярдната маса, такъв, какъвто изобщо не предполагах, че той ще направи. Все пак късметът явно бе на негова страна: ударът бе абсолютно перфектен, а белите и червените топки почти не издадоха звук, когато за последната партия се докоснаха леко върху зеления филц. Беше такъв красив удар, че и днес живо си го спомням. Почти две и половина години след това изобщо не бях докосвал щека.

Все пак в нощта, когато играх билярд с Хацуми, мисълта за Кидзуки ме споходи чак след края на първата игра и силно ме шокира. Все си бях мислил, че ще си спомням за Кидзуки всеки път, когато играя билярд. Но едва когато свърши първата партия и си купих пепси от един автомат и започнах да го пия, си помислих за него. Този автомат за пепси провокира спомена: имаше такъв в билярдната зала, в която играехме, и често се обзалагахме на напитки за резултата от нашите игри.

Почувствах се виновен, че веднага не се бях сетил за Кидзуки, сякаш по някакъв начин го бях изоставил. Но като се върнах в стаята си, взех да разсъждавам така: изминаха две години и половина, откакто това се случи, и Кидзуки е все още на седемнайсет години. Не че паметта ми за него е помръкнала. Въпросите, които неговата смърт породи, са още там, ясни и живи, вътре в мен, някои са дори по-ясни, отколкото в началото. Искам да кажа следното: скоро ще навърша двайсет. Част от онова, което бе общо между мен и Кидзуки, когато бяхме на шестнайсет и на седемнайсет, вече е изчезнало и сълзите няма да го съживят. Не мога да го обясня по-добре, но смятам, че ти навярно можеш да разбереш какво чувствам и какво се опитвам да кажа. Всъщност ти вероятно си единствената в света, която може да разбере.

Сега мисля за теб повече от всякога. Днес вали дъжд. Дъждовните недели ми влияят зле. Когато вали дъжд, не мога да пера, което значи, че не мога и да гладя. Не мога да се разхождам, не мога да се излежавам на покрива. Почти всичко, което мога да направя, е да включа грамофона на автоматично повторение, да слушам Краля на блуса отново и отново и да гледам как дъждът вали на двора. Както ти писах преди, в неделя не навивам пружината си. По тая причина това писмо е толкова дълго. Спирам тук. Отивам на обяд в столовата.

Мидори я нямаше и на лекцията на другия ден. Какво ставаше с нея? Бяха изминали десет дена, откакто за последно говорихме по телефона. Помислих си дали да не й се обадя, но се отказах. Беше казала, че тя ще ми се обади.

В четвъртък същата седмица видях Нагасава в столовата. Той седна до мен с поднос, пълен с храна, и се извини, задето е направил „партито“ ни толкова неприятно.

— Няма значение — рекох. — Трябва да ти благодаря за страхотната вечеря. Все пак се налага да призная, че начинът да отбележиш първото си назначение, беше доста странен.

— Напълно си прав — каза той.

Изтекоха няколко минути, през които ядяхме мълчаливо.

— Сдобрих се с Хацуми — рече той.

— Не съм изненадан.

— Бях малко груб и с теб, доколкото си спомням.

— Какво, искаш да ми се извиниш ли? — попитах. — Да не си нещо болен?

— Може би — отвърна той и няколко пъти леко поклати глава. — Хацуми ми рече, че си й казал да ме зареже.

— Това е единственото разумно решение.

— Да, и аз така мисля — рече Нагасава.

— Тя е чудесно момиче — казах, сърбайки супата си от мисо.

— Знам — продума той с въздишка. — Малко прекалено чудесно за мен.

Спях като заклан, когато сигналният звънец иззвъня, за да ме извести, че има обаждане за мен. Той ме върна от абсолютната среда на съня към пълната обърканост. Почувствах се така, сякаш бях спал с потопена във вода глава, докато мозъкът ми набъбне. Часовникът показваше 6:15, ала нямах представа дали беше сутрин или вечер и не можех да си спомня кой ден е. Погледнах през прозореца и разбрах, че на пилона няма знаме. Навярно беше вечер.