Харуки Мураками - Норвежка гора

— Добре. Искаш ли да отидем някъде да пийнем по нещо?

— Да — отвърна тя с кимване.

— Шибуя — казах на шофьора.

Хацуми сплете ръце, затвори очи, отпусна се в ъгъла на седалката. Малките й златни обеци заблестяха, когато таксито потегли с клатушкане. Тъмносинята й рокля сякаш бе ушита, за да пасва на мрака в колата. От време на време намазаните й с бледо червило, изящно очертани устни потрепваха леко, като че ли тя беше на път да си говори сама. Докато я гледах, разбрах защо Нагасава бе избрал тъкмо нея за своя приятелка. Имаше много други жени, които бяха по-красиви от Хацуми, и Нагасава можеше да направи своя всяка от тях. Ала Хацуми притежаваше някакво качество, което изпълваше сърцето с трепет. Не беше нещо властно. Властта, която тя упражняваше, бе едва доловима, но предизвикваше дълбок отклик. Гледах я през целия път до Шибуя и си задавах въпроса, без изобщо да намеря отговор, каква би могла да е тази емоционална реакция, която изпитвах.

В края на краищата се натъкнах на отговора, много години по-късно. Бях пристигнал в Санта Фе да интервюирам един художник и седях в местна пицария, пиех бира, ядях пица и гледах един чудно красив залез. Всичко беше потопено в яркочервено — ръката ми, чинията, масата, светът, — сякаш всичко бе залято с някакъв особен плодов сок. Посред този изумителен залез образът на Хацуми мина за миг внезапно през съзнанието ми и тогава разбрах какъв е бил тоя трепет на сърцето. Бе нещо като копнеж от детството, който винаги остава — и завинаги щеше да остане — несбъднат. Бях забравил за съществуването на този невинен, неосъществен копнеж: с годините бях престанал да си спомням, че изобщо съм имал такива чувства. Онова, което Хацуми пробуди у мен, беше частица от моето истинско аз, която задълго бе останала скрита. И когато внезапно го осъзнах с поразителна яснота, в мен се надигна такава горест, че насмалко да избухна в сълзи. Хацуми бе изключителна, необикновена жена. Някой трябваше да направи нещо — всичко, — за да я спаси.

Ала нито Нагасава, нито аз можахме да успеем в това. Както много от онези, които познавах, бяха направили, Хацуми достигна до определен период в живота си, когато взе решение — почти импулсивно — да му сложи край. Две години след като Нагасава замина за Германия, тя се омъжи, а след още две години преряза вените си с бръснарско ножче.

Нагасава, естествено, беше този, който ми каза за случилото се. В негово писмо от Бон пишеше: „Със смъртта на Хацуми нещо угасна. Болката е мъчителна, непоносима, дори за мен“. Скъсах писмото му и го изхвърлих. Никога повече не му писах.

Двамата с Хацуми отидохме в малък бар и изпихме няколко питиета. Никой от нас не говори много. Седяхме един срещу друг като двойка отегчени възрастни съпрузи, пиехме мълчаливо и дъвчехме фъстъци. Когато заведението почна да се пълни с посетители, излязохме да се разходим. Хацуми каза, че тя ще плати сметката, но аз настоях да платя, защото аз бях предложил да се почерпим.

Нощният въздух бе доста студен. Хацуми се загърна с бледозелената си жилетка и тръгна до мен мълчаливо. Вървяхме без цел през тъмните улици и аз бях пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Все едно, че Наоко крачи до мен, мина ми през ума.

— Случайно да знаеш дали някъде наблизо може да се играе билярд? — неочаквано ме попита Хацуми.

— Билярд ли?! Ти играеш билярд?

— Да, доста добре се справям. А ти?

— Аз играя малко форбол. Но не съм особено добър играч.

— Добре тогава. Хайде да поиграем.

Намерихме наблизо билярдна зала и влязохме. Беше малко заведение в дъното на тясна уличка. Двамата — Хацуми в своята елегантна рокля, а аз със синьото сако и униформената вратовръзка — не се вписвахме в обстановката на мърлявата билярдна зала, но това, изглежда, никак не обезпокои Хацуми. Тя си избра щека и натърка връхчето й с тебешир. После извади от чантата си барета и закрепи с нея косата си настрана при слепоочието, за да не й пречи на играта.

Направихме две партии форбол. Хацуми бе наистина доста добра, както сама бе казала, докато моята игра бе затруднена от дебелата превръзка, която все още носех на порязаната си ръка. Хацуми ме разби.

— Ти си страхотна — казах с възторг.

— Не смяташ ли, че външният вид лъже?

— Къде се научи да играеш така?

— Дядо ми — бащата на моя баща — беше стар плейбой. Той имаше билярдна маса в дома си. С брат ми често играехме просто за удоволствие, а когато поотраснах, дядо ми ме научи на правилните движения. Той бе забележителен човек — изискан, представителен. Но вече е покойник. Все се хвалеше как веднъж срещнал Дийна Дърбин в Ню Йорк.