Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Така живеем живота си сега, всеки сам за себе си. Независимо колко дълбока и непредотвратима загуба сме преживели, колко скъпо ни е било онова, което ни е отнето — изтръгнато направо от ръцете ни, — дори впоследствие да сме се променили дотолкова, че от нас, каквито сме били преди, да е останала само кожата, ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота.

След завръщането си в Япония Миу не ме потърси. Не бе могла по някаква причина да го направи. Вместо това бе избрала мълчанието, поискала бе да се скрие на безименно, затънтено място, което да я погълне, и там да къта грижливо скъпите си спомени. Така си представях нещата. Не можех да я виня. Нито изпитвах ненавист към нея.

В онзи момент в ума ми ненадейно изплува бронзовата статуя на бащата на Миу в малкото планинско селище в Северна Корея. Представих си малкия централен площад, схлупените къщи и покрития с прах паметник. Там все духал силен вятър и изкривявал дърветата в причудливи форми. Не знам защо, но в съзнанието ми този бронзов паметник и Миу, поставила ръце на волана на своя „Ягуар“, се сляха в един образ.

Може би някъде много далеч оттук, помислих си, всичко вече е безмълвно, загубено. Или поне съществува тихо място, където всичко може да изчезне, претапяйки се в една, но многопластова фигура. А докато живеем живота си, ние откриваме — като придърпваме привързаната към всяка от тях тънка нишка, ту една, ту друга загуба. Затворих очи и се помъчих да си спомня колкото се може повече прекрасни неща, които бях изгубил безвъзвратно. Как бих могъл да ги притегля по-близо до себе си и да ги задържа. Съзнавайки през цялото време, че животът им е ефимерен.

Аз сънувам. Понякога си мисля, че това е единственото правилно занимание на този свят. Да сънувам, да живея в света на сънищата — както бе написала Сумире. Но то не може да трае вечно. Винаги настъпва пробуждане, което ме връща обратно.

Събуждам се в три часа през нощта, включвам осветлението, сядам в леглото и гледам телефона до възглавницата си. Представям си Сумире в телефонна будка: тя пали цигара и натиска бутоните — набира моя номер. Косата й е разрошена; носи мъжко сако на рибена кост, многократно по-голямо от нейния размер, обута е с два различни чорапа. Тя се мръщи, задавя се от дима. Не й се удава лесно да набере правилно номера до последната цифра. Главата й е претъпкана с неща, които непременно трябва да обсъди с мен. Кой знае, може би ще говорим до зазоряване? Например за разликата между знак и символ. Телефонът ми има такъв вид, сякаш всеки момент ще иззвъни. Но не звъни. Лягам и дълго-дълго го гледам.

Но веднъж наистина звъни. Точно пред очите ми и съвсем истински. И кара въздуха в реалния свят да затрепери. Грабвам слушалката.

— Ало.

— Върнах се — каза Сумире. Съвсем непринудено. Съвсем реално. — Не ми беше никак лесно, преживях какво ли не, но успях някак си да се справя и да се върна. Нещо като Омировата „Одисея“, но в съкратено издание.

— Това е добре — изрекох. Още не можех да повярвам. Че чувам гласа й. Че това наистина се случва.

— Това добре ли е? — повтори Сумире и аз почти чух как се намръщи. — Какво значи добре? Минах през истински ад, изтърпях какво ли не, за да се върна. Ако започна да разправям подред, край няма да има, а ти дори нямаш какво да ми кажеш? Още малко и ще се разплача. Ако не е добре , че се върнах, къде тогава да се дяна? „Това е добре.“ Не мога да повярвам на ушите си! Запиши си тази трогателна, остроумна реплика и я казвай на учениците си, когато научат умножението!

— Къде си сега?

— Къде съм? А ти как мислиш? В добрата, стара, вярна телефонна будка. Тази долнопробна четириъгълна будка, облепена отвътре с реклами на телефонни компании и номера на всякакви далавераджии. На небето виси полумесец с цвят на плесен; подът е покрит с фасове. Доколкото виждам, наоколо няма нищо, което да сгрява сърцето. Една напълно заменяема, изцяло „знакова“ телефонна будка. Къде ли се намира обаче? Не съм съвсем сигурна. Всичко е твърде „знаково“ — а ти нали ме познаваш? През повечето време не знам къде се намирам. Не мога да се ориентирам. Таксиметровите шофьори винаги ме навикват: „Хей, момиче, къде за Бога се опитваш да стигнеш?“ Струва ми се, че не съм много далеч. Може би съвсем близо.