Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Когато кучето ми умря, задълго се затворих в стаята си, никъде не излизах, непрекъснато четях. Светът в книгите ми се струваше много по-жив и истински от реалния. Пред мен се разгърнаха такива картини, които никога преди не бях виждал. Книгите и музиката бяха най-добрите ми приятели. Имах няколко добри приятели в училище, но никога не срещнах такъв, пред когото да мога да разкрия сърцето си. С тях се виждах всеки ден, приказвахме си, играехме футбол. Когато обаче имах проблем, с никого не говорех за него. Сам мислех, сам взимах решение, сам действах. Не че се чувствах самотен. Струваше ми се, че просто не може да бъде другояче. В края на краищата човек трябва сам да се справя в живота.

Но когато постъпих в университета, се сприятелих с този човек, за когото ти говорех, и започнах да мисля по-иначе. Стигнах до заключението, че навикът да мислиш за всичко сам спъва развитието ти, защото така се придържаш към една-единствена гледна точка. И тогава почувствах, че е много тъжно да бъдеш съвсем сам.

Какво е самотата? Тя е като чувството, което те обзема, когато в дъждовна вечер стоиш при устието на голяма река и дълго гледаш как водните потоци се вливат в морето. Някога случвало ли ти се е? Да застанеш при устието на голяма река и да наблюдаваш как тя се влива в морето?

Моркова не отговори.

— На мен ми се е случвало — рекох.

Моркова ме гледаше ококорено.

— Наблюдаваш как водата на цялата тази река се смесва с морската вода и ти става тъжно и самотно… Не знам защо. Но наистина е така. Трябва да опиташ някой път и ще се убедиш.

Взех сакото си и сметката и бавно станах. Поставих ръка на рамото на Моркова и той също стана. Излязохме от кафенето.

Вървяхме половин час, докато стигнем до тях. Крачехме един до друг в пълно мълчание.

Близо до дома им имаше малка река, над която се минаваше по бетонен мост. Всъщност тя трудно можеше да се нарече дори река, защото повече приличаше на разширен отводнителен канал. Когато на това място е имало обработваема земя, водата сигурно е била използвана за напояване. Сега обаче бе мътна, със слаба миризма на прах за пране. Не беше ясно дали изобщо има вода. Речното корито бе обрасло с летни бурени, някаква изхвърлена книга с комикси лежеше разтворена на дъното. Моркова спря на средата на моста, надвеси се над парапета и погледна надолу. Застанах до него и също се загледах. Дълго стояхме така. Той навярно не искаше да се прибере вкъщи. Разбирах го добре.

Моркова пъхна ръка в джоба на панталона си, извади някакъв ключ и ми го подаде. Най-обикновен ключ, с прикачена към него червена пластинка, на която пишеше „Склад № 3“. Ключът за склада, който охранителят Накамура безуспешно търсеше. Сигурно Моркова беше останал за момент сам в стаята, бе намерил ключа в чекмеджето и го беше пъхнал в джоба си. Да, това момче бе пълно с невъобразими загадки. Изключително странно дете.

Взех ключа, подържах го в дланта си и почувствах колко е тежък — сякаш по него бе полепнало бремето на задълженията и отговорностите на маса хора. Ключът ми се стори ужасно мизерен, мръсен и някак еснафски. След кратко колебание го пуснах в рекичката. Чу се тихо цопване. Не беше дълбоко, но водата бе мътна и ключът мигом изчезна. Двамата с Моркова гледахме известно време надолу, застанали рамо до рамо на моста. Почувствах се някак ободрен и ми стана по-леко на душата.

— Вече е късно да го връщаме — казах повече на себе си. — Сигурен съм, че имат резервен ключ, щом като складът е толкова важен за тях.

Подадох му ръка и Моркова я пое кротко в своята. Усетих в дланта си малките му тънки пръсти — усещане, което много отдавна бях изпитал някъде — къде ли бе това? После се запътихме ръка за ръка към дома му.

Майка му ни чакаше вкъщи. Беше се преоблякла в спретната къса бяла блуза без ръкави и плисирана пола. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. Вероятно през цялото време, откакто се беше върнала, бе плакала сама. Съпругът й държеше агенция за недвижими имоти в града и в неделните дни или беше на работа, или ходеше да играе голф. Тя каза на Моркова да се качи в стаята си, а мен ме заведе не в дневната, а в кухнята. Влязохме и седнахме на масата. Може би там й беше по-лесно да говори. В кухнята имаше огромен хладилник с цвят на авокадо, разтегателна маса в средата на помещението и слънчев, обърнат на изток прозорец.

— Той като че изглежда малко по-добре отпреди — промълви тя. — Когато влязох в стаята на охраната, направо не знаех какво да правя. Никога не съм го виждала такъв. Сякаш беше не там, а в друг свят.