Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Вкъщи свалих потната си риза и я пъхнах в пералнята, взех си душ и си измих косата. Отидох в кухнята, привърших с приготвянето на обяда, който бях зарязал преди да изляза, и го изядох. После се настаних на канапето и отворих една книга, която съвсем скоро бях започнал да чета. Но не можах да прочета и пет страници. Отказах се, затворих книгата и известно време мислих за Сумире. Сетне за ключа, който бях хвърлил в мътната рекичка. И за ръцете на приятелката ми, стиснали кормилото. Този дълъг ден най-сетне бе отминал, оставяйки след себе си рой хаотични мисли. Въпреки че се къпах дълго и старателно, тялото ми още бе пропито с миризма на цигарен дим. Ръката ми пазеше някакво особено, остро усещане — сякаш бях съсякъл нещо живо.

Бях ли постъпил правилно ?

Не ми се струваше така. Бях сторил само онова, което ми бе необходимо на мен самия . Има съществена разлика. „За много хора ли? — бе попитала тя. — И аз ли влизам в това число?“

Всъщност в онзи момент мислех не за много хора, а единствено за Сумире. Не за онези, които са далеч, и не за всички нас тук.

Единствено за Сумире, която не беше никъде.

Откакто се бяхме сбогували на пристанището на гръцкия остров, нямах никаква вест от Миу. Струваше ми се странно, тъй като тя бе обещала непременно да се свърже с мен, независимо дали има или не някакви новини за Сумире. Не ми се вярваше просто да ме е забравила; не беше от хората, които дават празни обещания. Нещо трябва да се е случило, за да не ми се обажда. Исках да я открия и да поговоря с нея, но дори не знаех истинското й име, нито как се казва компанията й и къде се намира офисът. Сумире не ми бе оставила никакви сигурни данни за нея.

Както преди, на номера на Сумире се включваше телефонен секретар, но телефонът скоро бе изключен. Мислех да се обадя на семейството й. Само че не знаех номера, макар да не беше трудно да намеря телефона на стоматологичната клиника на баща й в справочника на Йокохама. Така и не се реших на тази стъпка. Отидох в библиотеката и прегледах вестниците, излезли през август. Имаше няколко кратки съобщения, отнасящи се за Сумире — за двайсет и две годишна японска туристка, изчезнала на гръцки остров. Местната полиция провежда разследване, издирват я, пищеше. Но засега не са открити никакви следи. И това бе всичко. Нямаше нищо, което вече да не знаех. Немалко хора, пътуващи в чужбина, изчезват. Тя просто се бе оказала една от тях.

Престанах да следя новините. Каквато и да бе причината за нейното изчезване, както и да се провеждаше разследването, едно беше сигурно: ако Сумире се върне, ще ми се обади. За мен това бе по-важно от всичко.

Септември изтече, есента незабележимо отмина и дойде зимата. На седми ноември бе двайсет и третият рожден ден на Сумире, а на девети декември аз навърших двайсет и пет. Настъпи Новата година, после свърши и учебната година. Морковът не причини повече главоболия. Стана петокласник и мина в друга паралелка. Не разговарях с него за кражбата в магазина. Всеки път, когато го видех, разбирах, че това не е необходимо.

Тъй като той бе в класа на друг учител, вече нямах и формален повод за среща с предишната си приятелка, което напълно устройваше и нея, и мен. Всичко между нас бе приключило окончателно. Понякога обаче с тъга си спомнях за топлината на тялото й и ме обземаше порив да й се обадя. Онова, което ме възпираше в последната секунда, бе усещането от ключа на склада в ръката ми. От онзи летен следобед. И от малката ръка на Моркова.

„Странно момче“ — казвах си всеки път, щом срещнех Моркова в училище. Какви ли мисли се таяха зад мършавото му, спокойно лице? Нямах ни най-малка представа. Но нямаше съмнение, че нещо се мъти в главата му. И дойдеше ли му времето, той щеше да пристъпи към действия и да осъществи идеите си. Усещаше се нещо дълбоко в него. Правилно постъпих, че тогава в кафенето споделих с него каквото ми е на сърцето. Добре беше и за него, и за мен. Макар че аз имах по-голяма потребност от това. Колкото и странно да звучи, тогава той ме разбра и ме прие. И дори ми прости. Поне донякъде.

Какви ли дни — привидно безкрайните дни на младостта — предстоят на деца като Моркова, докато станат зрели хора? Може би няма да им е лесно. Трудните моменти навярно ще са повече от приятните. Представях си какво ги очаква, знаех го от опит. Дали Моркова щеше да обикне някого? Щеше ли да срещне взаимност? Не че имаше значение какво си мисля аз. Той бе завършил началното училище и сякаш бе преминал в друг свят. Вече нямах никакво отношение към него. А колкото до мен, имах собствени проблеми, за които да мисля.