Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— А може ли аз да ви питам нещо лично? — казах.

— Питайте.

— Ако хората не са равни, то вие какво място заемате сред тях?

Охранителят Накамура пое дълбоко дим от цигарата си, поклати глава и бавно заиздишва дима. Имаше такова изражение, сякаш се канеше да натрапи мнението си.

— Не знам — отвърна той. — Но вие не се безпокойте. Във всеки случай двамата с вас заемаме различни места.

Тя бе паркирала червената си „Тойота Челика“ на паркинга на супермаркета. Извиках я настрани, за да не чуе момчето, и я попитах дали е съгласна да се прибере сама.

— Искам да си поговорим с него насаме — рекох. — После ще го изпратя до вкъщи.

Тя кимна. Понечи да каже нещо, но така и не отвори уста, качи се в колата, извади слънчеви очила от чантата си и запали двигателя.

След като тя замина, заведох Моркова в едно приятно наглед кафене, което видях наблизо. Вътре работеше климатик и най-сетне се съвзех от жегата. Поръчах чай с лед за себе си и сладолед за момчето. Разкопчах най-горното копче на ризата си, свалих вратовръзката и я пъхнах в джоба на сакото. Моркова продължаваше да мълчи. Изражението и погледът му бяха същите като в стаята на охраната. Изглеждаше напълно отнесен, сякаш бе решил да си остане такъв. Прилежно поставил малките си ръце на коленете, той не вдигаше очи от пода. Аз изпих чая си, но Моркова не докосна сладоледа, който постепенно се разтопи в чинийката. Момчето като че дори не забеляза това. Седяхме един срещу друг, потънали в неловко мълчание, като скарани съпрузи. Всеки път, когато сервитьорката се приближеше до нашата маса, изражението й ставаше напрегнато.

— Случват се и такива неща — рекох най-накрая. Не че се опитвах да разчупя леда. Думите сякаш сами се изтръгнаха от сърцето ми.

Моркова бавно вдигна шава и се обърна към мен. Не каза нищо. Затворих очи, въздъхнах и пак се възцари мълчание.

— Все още не съм казвал на никого за това — рекох. — През отпуската си пътувах до Гърция. Нали знаеш къде се намира Гърция? Спомняш ли си, в часа по обществознание гледахме един филм на видео? В Южна Европа — там, където е Средиземно море. В Гърция има много острови, отглеждат маслини. През пети век преди новата ера е разцветът на гръцката цивилизация. Атина е родното място на демокрацията. Там е умрял Сократ. Взел е отрова. Ето къде ходих. Красиво място. Но не отидох там на почивка. На един малък гръцки остров се загуби мой приятел и аз заминах да помогна за издирването му. Но не го намерихме. Той просто изчезна. Като дим.

Морковът ме гледаше с леко отворена уста. Изразът на лицето му си оставаше безжизнен, но в очите му се появи лъч светлина. Значи ме слушаше.

— Обичах приятеля си. Много го обичах. За мен той беше най-важният човек на света. Качих се на самолета до Гърция и заминах, за да го намеря. Но се оказа напразно. Не можах да го открия. Ако е загинал, значи вече нямам приятели. Нито един.

Говорех не толкова на Моркова, колкото на себе си. Разсъждавах на глас.

— Знаеш ли какво най-много искам да направя сега? Да се покатеря на някое високо място, такова като пирамидите. Колкото по-високо, толкова по-добре. Откъдето всичко се вижда като на длан. Да застана на самия връх, да обхвана с поглед целия свят, да видя какви гледки ще се разкрият пред мен и със собствените си очи да се убедя, че онова, което е изчезнало, повече няма да се намери… Не знам… Може би всъщност не искам да видя това. Може би не искам да видя нищо повече.

Сервитьорката дойде, взе чинийката с разтопения сладолед и остави сметката.

— Още в детството си се чувствах самотен. Имах родители и по-голяма сестра, но не намирах нищо общо с тях. Те не ме разбираха. Дори често си мислех, че са ме осиновили. Взели са ме от свои далечни роднини, които по някаква причина не са можели да ме отгледат. Или пък от дом за сираци. Сега разбирам колко глупава е била тази моя идея. Родителите ми не са хора, които ще осиновят безпомощно сираче. Така или иначе, не можех да приема факта, че имам кръвна връзка с тези хора. Беше ми по-лесно да мисля, че са ми напълно чужди.

Често си представях далечен град. Там бе домът на истинското ми семейство. Съвсем скромна къщичка, но топла и гостоприемна. Всички се разбират взаимно, всеки говори каквото му е на сърцето. Вечер се чува как мама шета в кухнята, приготвя вечерята и се носи топъл, приятен аромат. Ето къде се чувствах у дома си. Рисувах този дом във въображението си и винаги бях част от картината.

В реалния ми дом имахме куче. То бе единственото същество, с което се разбирах и което обичах истински. Най-обикновено псе от смесена порода, но много схватливо. Каквото му кажеш, веднага го запомняше. Всеки ден го извеждах на разходка в парка. Сядах на някоя пейка и му говорех за най-различни неща. Чудесно се разбирахме. Това бяха най-щастливите мигове от детството ми. Но когато бях в пети клас, кучето попадна под камион близо до дома ни и загина. Родителите ми не ми позволиха да си взема друго. Казаха, че кучетата са немирни и мръсни животни и изискват много грижи.