Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Да. Това е всичко.

Върнах телбода в кутията.

— Значи общо прави 6800 йени.

— Правилно, 6800 йени. Вероятно си мислите: „Момчето краде. Това, разбира се, е престъпно деяние, но защо толкова шум за осем телбода? Та той е още ученик. Е? Прав ли съм?“

Не отговорих.

— Нормално е да мислите така. Щото е самата истина. Има много по-лоши престъпления от това, да откраднеш някакви си осем телбода. Преди да стана охранител, бях полицай, така че знам какво говоря.

Докато приказваше, охранителят ме гледаше право в очите. Издържах погледа му само за да не си помисли, че съм враждебно настроен към него.

— Ако му беше за първи път — тоест магазинът, — нямаше да го правим на голям въпрос. Все пак работим в сферата на обслужването и няма защо да се създава излишно напрежение. Обикновено довеждам детето тук, в тази стая, сплашвам го малко — и толкова. При по-сериозни случаи се свързваме с родителите и им казваме да обърнат повече внимание на детето. Не съобщаваме в училището. По възможност гледаме всичко да се уреди мирно и тихо — такава е политиката на магазина по отношение на детските кражби. Само че това момче не краде за първи път. Засичаме го вече три пъти. Цели три кражби! Представяте ли си? И на това отгоре при първия и втория път той отказа да ни съобщи името си и къде учи. Спомням си всичко, защото пак аз се занимавах с него. Не обелваше дума, каквото и да го питахме. „Правеше се на ударен“ — както казвахме в полицията. Държеше се много лошо — никакви извинения, никакви признаци, че съжалява за постъпката си, непрекъснато се инатеше и гледаше да протака. Рекох му, че ако и този път не ми каже името си, ще го предам на полицията, но и това не помогна. Никаква реакция. Не ми оставяше друго, освен да го принудя да ми покаже картата си за пътуване, за да разбера как се казва.

Охранителят направи пауза — изчакваше ме да осмисля всички тези подробности. Все още ме гледаше право в очите, а аз все така не извръщах поглед встрани.

— Да ви кажа сега какво е откраднал. Да се чуди човек защо тъкмо такива неща, в които няма нищо привлекателно. Първия път — петнайсет автоматични молива на обща стойност 9750 йени. Втория път беше задигнал осем пергела за 8000 йени. Иначе казано, всеки път краде множество еднакви предмети, и то не за да ги използва самият той. Прави го просто за удоволствие, или пък с намерението да продаде тези вещи на приятелите си в училище.

Опитах си да си представя как през обедната почивка Моркова продава откраднатите телбоди на съучениците си. Но не се получи.

— Не ми е съвсем ясно — рекох. — Защо краде от един и същ магазин? Нали така има по-голяма вероятност да те хванат и да ти наложат по-тежко наказание? Ако веднъж вече са те пипнали и те познават, а искаш да се занимаваш с това безнаказано, не отиваш ли да крадеш в друг магазин?

— Мен ли питате? Може би той посещава със същата цел и други магазини. Или пък нашият му е любим. Може да не е харесал физиономията ми. Откъде да знам? Аз съм един обикновен охранител в супермаркет и не е моя работа да вниквам в разните подробности. Не ми плащат за това. Ако действително искате да знаете, питайте него. Вече три часа седи тук, а не съм чул и дума да каже. Чудна работа. На пръв поглед изглежда послушно момче, а е толкова опърничав. Затова се наложи да ви извикам. Съжалявам, че е през почивния ден… Между впрочем, още като влязохте забелязах, че имате хубав тен. Не че това има връзка с въпроса, който обсъждаме, но сигурно сте ходили някъде на почивка през отпуската си?

— Не, не съм ходил на някакво специално място — отвърнах.

Въпреки това охранителят продължаваше да се вглежда многозначително в лицето ми. Сякаш бях особено важен елемент в този ребус.

Отново взех телбода и го разгледах внимателно. Беше най-обикновен, малък телбод, какъвто има във всеки дом или офис, от най-евтините канцеларски принадлежности. Охранителят извади цигара „Севън стар“, постави я между устните си и я запали със запалка „Бик“. После леко се извърна настрана и издуха облак дим.

Обърнах се към момчето и попитах тихо:

— Защо телбоди?

Моркова, който през цялото време бе със забити в пода очи, вдигна бавно глава и ме погледна. Но не каза нищо. Тогава за първи път забелязах, че лицето му е съвсем променено — странно безизразно, с разсеян, празен поглед.

— Някой принуди ли те да го направиш? От страх ли постъпи така.

Пак никакъв отговор. Трудно беше да се каже дали е чул думите ми. Отказах се да му задавам други въпроси. В този момент нямаше никакъв смисъл да го питам каквото и да било. Той беше напълно неконтактен.