Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Е, господин учителю, какво предлагате да правим? — обърна се към мен охранителят. — Плащат ми да обхождам магазина, да наблюдавам мониторите, да залавям крадци на местопрестъплението и да ги водя тук, в тази стая. Съвсем друг въпрос е какво да се прави после. Особено трудно е, когато си имаш работа с деца. Какво ще ме посъветвате да направя? Сигурен съм, че сте по-компетентен от мен в тази област. Дали просто да не предоставим случая на полицията? Този вариант ми се струва най-лесен. Да не си губим повече времето, щом като и без това само тъпчем на едно място.

Всъщност в този момент си мислех за съвсем друго. Занемарената малка стая на охраната на супермаркета неволно ми напомни за полицейския участък на гръцкия остров. След като си спомних това, вече не можех да спра да мисля за Сумире. За нейното изчезване.

Отне ми известно време докато разбера какво се опитваше да ми каже този човек.

— Ще кажа всичко на баща му. Ще държа детето изкъсо. Постоянно ще му повтарям, че кражбата е престъпление, докато не го разбере. Обещавам да не ви причинява повече главоболия — повтаряше монотонно майката на Моркова.

— С други думи, не искате да се стига до съд. Казвате го вече за кой ли път днес — отегчено промърмори охранителят и тръсна леко цигарата си в пепелника. После пак се обърна към мен и рече: — Според мен три кражби са вече прекалено много. Някой трябва да сложи край на това. Вие как смятате, учителю?

Поех си дълбоко дъх и се върнах в настоящето. Към осемте телбода и септемврийския неделен следобед.

— Не мога нищо да кажа, докато не поговоря с момчето — отвърнах. — Той е умен и никога досега не сме имали никакви проблеми с него. Не знам защо е извършил такава глупава кражба, но ще се опитам да поговоря с него спокойно, без бързане. Мисля, че тогава ще мога да разбера какво го е подтикнало към тази постъпка. Много съжалявам за причинените ви неприятности.

— Явно не схващам нещата както трябва — рече охранителят с неодобрителен поглед зад очилата си. — Това момче, Шиничи Нимура, е ваш ученик, нали? Виждате го всеки ден в училището, така ли е?

— Да, така е.

— Той е в четвърти клас, което означава, че от година и четири месеца е ваш ученик. Нали не греша?

— Да, прав сте. Миналата учебна година ми повериха неговия клас.

— Колко ученици има в класа?

— Трийсет и пет.

— Значи спокойно можете да наблюдавате всички. Изобщо не сте подозирали, че с това момче ще има някакви проблеми, както твърдите. Не сте забелязали никакви признаци, така ли?

— Не съм.

— А се оказва, че за половин година е извършил три кражби, ако не и повече, засега не знаем за други. При това винаги действа сам. Никой не го кара насила да краде. Не става въпрос и за моментно хрумване, или защото откраднатите вещи са му необходими. Не го прави и за пари. Майка му твърди, че джобните пари, които му дава, са му повече от достатъчни. Явно краде заради самата кражба. Иначе казано, момчето има проблем . Не е ли така? Или пак ще кажете, че не сте забелязали нищо, никакви признаци?

— Като педагог бих искал да кажа следното. Твърде често подобни постъпки, особено при децата — имам предвид повторните опити за кражба в магазин, — нямат криминален характер, а по-скоро са следствие от лека форма на емоционален дисбаланс. Моя е вината, че не съм бил достатъчно бдителен. В противен случай може би щях да забележа нещо. Но при децата с нарушено емоционално равновесие невинаги е лесно да се открият външни признаци. Ако простъпката се разгледа сама по себе, отделно от всичко останало, и после се накаже детето, основният проблем няма да се премахне. Докато човек не открие истинската причина и не се заеме с нея, проблемът ще продължи да се появява, макар и под друга форма. Често, извършвайки кражбата, детето се опитва да каже нещо на възрастните, да им изпрати някакво послание. И дори това да не е най-ефикасният метод за справяне с проблема, много е важно да се отдели време за дълъг разговор с детето, за да се изяснят нещата. Просто не може да се направи друго.

Охранителят изгаси цигарата си и дълго ме гледа с полуотворена уста, сякаш бях някакво странно наглед диво животно. Пръстите му върху масата бяха ужасно дебели, като десет дребни, покрити с черна козина твари. Колкото повече ги гледах, толкова по-трудно ми беше да дишам.

— Всичко това в института за подготовка на учители, или както там се нарича, ли ви обясниха?

— Не непременно там. Това е елементарна психология, пише го във всяка книга.