Харуки Мураками - Спутник, моя любов

— Пише го във всяка книга — вяло повтори той. После взе кърпата си и избърса потта по дебелия си врат. — Лека форма на емоционален дисбаланс, казвате. Какво ще рече това? А, учителю? Когато бях полицай, от сутрин до вечер общувах с психически неуравновесени хора. Отдалеч си личеше, че имат проблеми. Светът е пълен с такива хора. Направо с лопата да ги ринеш. Ако всеки път бях изслушвал всеки от тях и ако се бях опитвал да схвана какво искат да ми кажат, какво им е „посланието“, щяха да са ми необходими още десет мозъка, че и повече.

Той въздъхна и върна кутията с телбоди под бюрото.

— Да, вие сте напълно прав. Децата имат чисти сърца. Телесното наказание е лошо нещо. Всички хора са равни. Не бива да се съди за човека само по успеха му в училище. Дайте с часове да водим разговори, за да намерим решение на проблема. Е, какво пък, може и така. Но с това светът ще стане ли по-добро място за живеене? В никакъв случай. По-лошо ще стане. Как е възможно всички да бъдат равни? Никога не съм чувал за такова нещо. Помислете сам — в Япония всеки ден 110 милиона души се избутват взаимно с лакти, за да си пробият път. Опитайте се да ги направите до един равни. Би било истински ад. Лесно се приказват такива неща, но пет пари не струват. Затворете очи, преструвайте се, че не виждате какво се върши, и нека другите да му мислят. Кротувайте си, пейте си „Доброто старо време“ 18 18 Тази песен по текст на шотландския поет Робърт Бърнс често се изпълнява на тържествата в японските училища. — Б.пр. , връчвайте на децата дипломите им и всички да си живеят доволно и честито. Кражбата — това е послание на детето. Не се безпокойте за последствията. Защо не, нали така е по-лесно? Обаче кой после ще чисти боклука? Такива като мен, ето кой. Може би си мислите, че го вършим, защото ни харесва, а? Мнозина като вас правят кисели физиономии и си казват: „Е, какво са 6800 йени?“, но помислете за хората, от които той е откраднал, поставете се на тяхното място. Тук работят стотина души и повярвайте, те определено правят разлика между една и две йени. Когато съберат постъпленията в касовия апарат и има 100 йени несъответствие, работят извънредно. Знаете ли колко изкарват на час касиерките в този супермаркет? Защо не разкажете за това на учениците си?

Не отвърнах. Майката на Моркова мълчеше, момчето също. Дори охранителят, уморен от говорене, потъна в мълчание. В другата стая се чу звън на телефон и някой вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— Така, и какво ще правим? — попита той.

— Какво ще кажете да го провесим от тавана с краката нагоре и да го държим така, докато не поиска прошка? — казах.

— Добра идея! Но нали знаете, че след това ще се озовем на улицата.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен търпеливо да беседваме с него колкото време е необходимо. Нямам никакви други идеи.

Някакъв охранител почука на вратата и влезе.

— Накамура-сан, дайте ми ключа от склада — рече.

„Накамура-сан“ се порови в чекмеджето на бюрото си, но нищо не можа да намери.

— Няма го — каза. — Странно. Винаги тук го държа.

— Много е важно — рече другия човек. — Ключът ми трябва веднага.

Съдейки по начина, по който си говореха двамата, бе ясно, че ключът действително е много важен и че не е трябвало да се държи тук. Двамата претършуваха всички чекмеджета, но така и не намериха въпросния ключ.

През това време ние тримата просто седяхме мълчаливо. Няколко пъти майката на Моркова ме погледна умолително. Моркова пък все така не откъсваше поглед от пода и не реагираше на ставащото. Разни мисли хаотично минаваха през ума ми. В стаята беше много задушно.

Човекът, дошъл за ключа, се отказа от търсенето и излезе, мърморейки си под нос.

— Е, засега толкова — каза сухо и делово г-н Накамура, като се обърна към нас. — Благодаря ви, че дойдохте. Приключихме. Останалото предоставям на вас и на майката на момчето, на ваша отговорност. Но нека едно да е ясно — ако той още веднъж извърши същото, няма да се отърве толкова леко. Надявам се, че ме разбирате. Не искам да си създавам главоболия, но работата си е работата.

Майката кимна, аз също. Моркова като че ли нищо не бе чул. Станах. Двамата бавно и уморено последваха примера ми.

— Още нещо, вече последно — рече охранителят, все още седнал и вдигна поглед към мен. — Знам, че ще прозвучи грубо, но все пак ще го кажа. Гледам ви и си мисля, че във вас има нещо, което не ми е симпатично. Млад, висок, правите добро впечатление, имате хубав тен, мислите логично. Всичко, което говорите, е правилно. Убеден съм, че родителите на учениците ви много ви харесват. Но как да ви кажа… Още щом влязохте, нещо във вас ме накара да се почувствам засегнат и просто не мога да го преглътна. Не е нищо лично. Така че не се сърдете. Просто нещо ме безпокои. Но какво ли е то, питам се?