Харуки Мураками - Спутник, моя любов

Отидох в един музикален магазин, купих си компактдиск с песните на Моцарт в изпълнение на Елизабет Шварцкопф и ги слушах отново и отново. Особено ми харесваше неземното спокойствие, което навяваше тази музика. Затварях очи и тя неизменно ме пренасяше в онази нощ на гръцкия остров.

Всичко, останало ми от Сумире, бяха няколко ярки спомена (включително за това, колко страстно я бях пожелал в деня, когато се премести в нова квартира), две-три дълги писма и дискетата. Толкова пъти бях чел и препрочитал тези текстове, че ги знаех наизуст. В такива моменти ме обземаше чувството, че отново сме заедно, че душите ни се сливат в една. Нищо друго не стопляше сърцето ми така, както тези редове на Сумире. Чувствах нейната близост. Нещо подобно ти се случва, когато пътуваш с влак нощем през необятна равнина и зърваш в далечината светлинка от прозорец на селска къща. Миг по-късно тя вече е изчезнала, погълната от мрака. Но ако затвориш очи, продължаваш да я виждаш, макар и само за известно време.

Събуждам се посред нощ, ставам от леглото (и без това повече няма да заспя), премествам се на кушетката и, слушайки гласа на Шварцкопф, съживявам спомените си от малкия гръцки остров. Извиквам ги в паметта си, сякаш бавно разгръщам страници на книга. Красивият безлюден плаж, кафенето на открито, до самото пристанище. Петното от пот, избило отзад на ризата на сервитьора. Изящният профил на Миу и искрящата шир на Средиземно море, което гледам от верандата. Издигнатият на градския площад паметник на клетия, набит на кол герой. И гръцката музика, която бях чул онази нощ от върха на хълма. Отчетливо си спомням магическата лунна светлина, странните звуци. Усещането за отчужденост от самия себе си, което изпитах, когато тази музика ме събуди. И неопределената болка, която почувствах в полунощ, сякаш бавно и мъчително набиват и моето тяло на кол.

Седя така, за кратко затварям очи, после пак ги отварям. Бавно вдишвам въздух, сетне го издишвам. Опитвам се да мисля за нещо, но след това решавам изобщо да не мисля. Не че има голяма разлика между тези две състояния. Намирам, че вече не мога да различавам едно нещо от друго, съществуващи от несъществуващи неща. Седя и гледам през прозореца. Небето просветлява, по него плуват облаци, птички чуруликат, настъпва новият ден, който разбужда все още сънените умове на хората, населяващи тази планета.

Веднъж в центъра на Токио видях Миу. Бяха минали близо шест месеца от изчезването на Сумире. Бе топъл неделен ден в средата на март. Ниски облаци забулваха небето и като че всеки момент щеше да завали дъжд. Хората носеха чадъри. Бях тръгнал да навестя свои роднини, които живееха в центъра, и на светофар в квартал „Хироо“, на пресечката близо до магазин „Мейджия“ забелязах тъмносин „Ягуар“ да напредва бавно в тежкия трафик. Пътувах с такси, а „Ягуарът“ се движеше вляво от мен, по платното за движение само направо. Обърнах внимание на колата, тъй като зад кормилото седеше жена с разкошни бели коси. Отдалече те се открояваха на фона на безупречния тъмносин цвят на автомобила. Бях виждал Миу само с черна коса, така че ми отне известно време, докато двата различни образа — на тази Миу и на другата, която познавах — съвпаднат в съзнанието ми. Но това несъмнено беше тя. Все така хубава и изискана, каквато я помнех. При вида на бялата й коса, дъхът ми секна. Тя приличаше на строга и непристъпна богиня от някой древен мит.

Ала тази Миу не бе жената, на която бях махал за сбогом на пристанището на гръцкия остров. Беше минала само половин година, но тя изглеждаше друг човек. Да, цветът на косата й бе променен. Но не беше само това.

Една празна обвивка . Тези бяха първите думи, които ми дойдоха наум, още щом я зърнах. Миу приличаше на празна стая, която всички са напуснали. Нещо изключително важно — нещо като торнадото, връхлетяло Сумире, или онова, разтресло сърцето ми, когато стоях на палубата на отплаващия ферибот — завинаги бе напуснало Миу. И след себе си бе оставило не битие, а небитие. Не топлината на живия живот, а безмълвието и покоя на спомена. Не можех да се избавя от натрапчивата представа, че белотата на косата й ми напомня цвета на избелели от времето човешки кости. Поех си въздух, който затлачи дробовете ми.

„Ягуарът“ на Миу ту изпреварваше моето такси, ту изоставаше, но тя не забеляза, че я гледам отблизо. Не можех да й извикам. Не знаех какво да й кажа, но и да знаех, прозорците на „Ягуара“ бяха плътно затворени. Миу седеше изопната, поставила ръце на кормилото, и съсредоточено гледаше пътя пред себе си. Може би се бе замислила дълбоко за нещо. Или пък слушаше „Изкуство на фугата“. Изражението на лицето й не се промени през цялото време — остана студено и строго. Тя като че не мигна нито веднъж. Накрая светна зелено и „Ягуарът“ даде газ по посока на Аояма, а моето такси остана да чака за десен завой.