Колийн Маккълоу - Цезар (Част I - Завоевател и заговорници)

— Останете тук — нареди Милон на Кален, който бе толкова зает с борбата, че не успя да вдигне поглед. — Всичко е заради Клодий. Има сражение. Той започна пръв, сега, струва ми се, ние ще трябва да го завършим. — Той подаде главата си навън и кимна на Фустен, Бирия и Евдам. — Хайде.

В момента, в който започна стълкновението на пътя, собственикът на странноприемничката накара жена си, децата си и тримата си роби да избягат през задната врата на полето. Затова, когато Помпоний и Гай Клодий довлякоха Клодий, мъжът бе сам и ги наблюдаваше с ужас.

— Бързо, легло! — нареди Скола.

Ханджията посочи с трепереща ръка към една от страничните стаи и тримата мъже положиха ранения върху сламеника на леглото. Превръзката бе станала тъмночервена и от нея капеше кръв. Скола я погледна, сетне се обърна към ханджията.

— Донеси парцали! — нареди и отново се зае да разкъсва плаща си.

Клодий лежеше с отворени очи, дишаше тежко.

— Размина ми се — прошепна, опитвайки да се засмее. — Ще оцелея, Скола, но шансовете са по-добри, ако се върнете в Бовиле за помощ. Аз ще се оправя сам тук.

— Клодий, не смея! — прошепна Скола. — Милон спря. Ще те убият!

— Няма да посмеят! Хайде! Тръгвайте!

— Оставам с теб. Двама стигат.

— И тримата! — изсъска Клодий. — Сериозно говоря, Скола! Тръгвайте!

— Ханджийо — нареди Скола, — притискай това върху раната. Скоро се връщаме.

Той отстъпи мястото си на вцепенения от страх човек и след миг отвън се чу тропот на копита.

На Клодий му се виеше свят. Той затвори очи и опита да не мисли за болката и за кръвта.

— Как се казваш, човече? — попита той, без да отваря очи.

— Азиций.

— Е, Азиций, просто натискай силно раната и прави компания на Публий Клодий.

— Публий Клодий! — заекна ханджията.

— Същият. — Клодий въздъхна, отвори очи и се усмихна. — Каква разнообразна компания! Скоро ще се срещнеш и с Милон.

На прага се появи тъмна сянка.

— Да, ще срещнеш и Милон — рече новодошлият и влезе, следван от Бирия, Евдам и Фустен.

Клодий го изгледа презрително:

— Ако ме убиеш, Милоне, ще бъдеш прокуден до края на дните си.

— Не мисля така, Клодий. Може да се каже, че имам гаранции от Помпей. — Той изблъска ханджията и се наведе да погледне раната, която вече не кървеше толкова силно. — Е, това няма да те убие — отбеляза той и се извърна рязко към Фустен. — Изнесете го.

— Ами него? — попита Фустен и посочи треперещия от страх Азиций.

— Убийте го.

Един бърз удар с меч по главата на ханджията и задачата бе изпълнена. Бирия и Евдам вдигнаха Клодий, извлякоха го навън и го проснаха насред Апиевия път.

— Съблечете го — нареди с презрителна усмивка Милон. — Искам да видя дали слуховете са верни.

С острия си меч Фустен разряза туниката и бедрената превръзка на ранения.

— Видяхте ли това? — избухна в смях Милон. — Ама той наистина бил обрязан! — Той докосна члена на Клодий с меча си, пускайки му капка кръв. — Изправете го.

Бирия и Евдам се подчиниха, вдигнаха Клодий под мишниците така, че краката му едва докосваха земята, главата му увисна немощно. Той обаче не виждаше Милон, не виждаше Бирия и Евдам, нито Фустен — цялото му внимание бе приковано към невзрачното, малко светилище, стоящо край пътя срещу странноприемницата. Пирамидка от красиви камъни с един по-голям червен камък на върха, издялан като отворените устни на женска вагина. Бона Дея… Край Апиевия път, на петдесет злополучни километра от Рим, имаше светилище на добрата богиня. Земята наоколо бе покрита с букети, купички с мляко и няколко яйца.

— Бона Дея! — изхриптя Клодий. — Бона Дея, Бона Дея!

Свещената й змия показа зловещата си глава от процепа в камъка, спря студените си черни очи върху Публий Клодий, който бе осквернил тайнството на Бона Дея. Фустен заби меча си в корема на Публий Клодий и натисна, докато острието не се показа от гърба му, ала Клодий не видя нищо, не усети нищо. Нито когато Бирия го прободе с друго копие, нито когато Евдам остави червата му да се влачат по напоения с кръв път. Докато животът не напусна тялото му, Клодий и змията на Бона Дея се гледаха, без да мигат, сякаш се взираха в дълбините на душите си.

— Дай ми коня си, Бирия — рече Милон и се метна на седлото.

Керванът вече бе изминал известно разстояние по посока на Бовиле. Евдам и Бирия се закрепиха нестабилно върху един кон и четиримата побързаха да догонят останалите.

Доволна, свещената змия прибра главата си и се сви спокойно в утробата на Бона Дея.