Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

След завършването на обсадния обръч около Алезия Цезар получи писмо от Рим, в което го уведомяваха, че Помпей успял да подсигури избора на новия си тъст, Метел Сципион, за колега в консулството до края на годината. И което беше още по-забавно, че Катон, който се кандидатирал за консул за следващата година, загубил позорно. Въпреки цялата си неподкупност той не успял да впечатли избирателите. Вероятно защото представителите на първата класа сред центуриатните гласоподаватели очакваха някаква възможност консулите (срещу определено парично възнаграждение) да им вършат някоя и друга услуга, ако е поискана по подходящ начин.

И така, когато настъпи новата година, Цезар още бе в Галия на дългокосите. Нямаше възможност да прекоси Алпите, за да наблюдава събитията по-отблизо от Равена. Двама враждебно настроени към него консули в лицето на Сервий Сулпиций Руф и Марк Клавдий Марцел тъкмо поемаха управлението, досадна перспектива за Цезар. Макар че поне можеше да се успокоява, че четирима от десетте народни трибуни работят за него. Марк Марцел, втрият консул, вече бе заявил, че възнамерявал да лиши Цезар от империума, провинциите и войските му, макар че законът, прокаран от Гай Требоний, за да му даде право на второ петгодишно управление в Галия, забраняваше този въпрос да се обсъжда преди март на следващата година, след цели петнайсет месеца. Законите обаче бяха за нисшите слоеве на обществото. Добрите люде не даваха пукната сестерция за спазването им, ако мишената им бе Цезар.

А той, при всички несгоди, които преживяваше, не можеше да намери време да се установи на едно място и да свърши онова, което трябваше да се направи — да повика хора като Балб и най-старшия си народен трибун, Гай Вибий Панса, да седне с тях в Бибракт и лично да ги инструктира как да постъпят. Вероятно имаше няколко начина за действие, но за тази цел хората му трябваше да говорят с него лично. Помпей се радваше на благосклонността на добрите люде и на брака си с жена от високо аристократично потекло, но сега властта поне не беше в негови ръце, а Сервий Сулпиций, новият първи консул бе разумен и сговорчив член на фракцията на добрите люде, не буйна глава като Марк Марцел.

Вместо да се занимава с делата в Рим, Цезар тръгна на поход срещу битуригите и се задоволи да продиктува послание до сената по време на пътуването. Предвид на удивителния му успех в Галия, пишеше той, справедливо било към него да се отнесат както към Помпей по отношение на поста му на управител на двете Испании. Неговото „избиране“ като консул без колега фактически било ин абсенция, тъй като той в това време управлявал провинциите си. По време на заемането на консулския пост той не престанал да ги управлява. Във връзка с това биха ли могли уважаваните сенатори да удължат срока на управление на Цезар в Галия и Илирикум, докато му дойде времето да се кандидатира за консул след три години? Което важало за Помпей, би трябвало да важи и за Цезар. В писмото не се споменаваше нищо за закона на Помпей, че всички кандидати трябвало да се регистрират в Рим, което бе начин да се каже, че Цезар знае, че това не важи за него.

Три нундини бяха нужни за изпращането на това писмо и получаването на отговора. Както в много други случаи Цезар използва това време, за да постави битуригите на колене и да ги принуди да молят за милост. Кампанията му протече като серия от походи от по осемдесет километра на ден. Един ден опожаряваше, плячкосваше, убиваше и пленяваше на едно място, на следващия се преместваше на осемдесет километра, преди още новината за идването му да бъде разпространена. Той съзнаваше, че Галия на дългокосите не се признава за победена. Новата стратегия се състоеше в организирането на отделни въстания едновременно и в различни части на страната, с което Цезар се принуждаваше да тъпче по десетина огънчета на различни места наведнъж. При тези безредици обаче беше предвидено в огнищата им на избухване да има римски граждани за избиване, ала такива нямаше. Храната за разпръснатите из цялата страна легиони се закупуваше от самите легиони по време на походите.

В отговор на това Цезар разгроми някои от най-могъщите племена, като започна от битуригите — разгневени от изпращането на Битургон в Рим, за да участва в триумфалното шествие на Пълководеца. За целта той взе само два легиона: фаталния Тринайсети и съставения главно от неопитни бойци Петнайсети. Легионът с най-голям номер бе легионът на резервите. В него войниците се обучаваха, след което отиваха като попълнения в другите подразделения. Сегашният Петнайсети бе резултат от закона на Помпей, издаден предишната година, който гласеше, че всички римски граждани между седемнайсет и четирийсет години трябвало да служат във войската — закон, много удобен за Цезар, който никога не беше срещал затруднения в намирането на доброволци, но често влизаше в пререкания със сената, ако му потрябваха повече хора.