Колийн Маккълоу - Цезар (Част II - Войната с галите)

Той отметна косите върху гърба й и започна да ги разресва. Бавно, внимателно, но скубейки безжалостно. Рианон сякаш не усещаше болка. Тя не мигна и не трепна. Страстта и силата, които караха Цезар да й се възхищава, бяха изчезнали.

— Оргеторикс, Оргеторикс — мълвеше тя от време на време.

— Колко е чиста косата ти, драга, колко прекрасна — прошепна Литавик, без да престава да я реши. — Смяташе да изненадаш Цезар в Бибракт, затова ли пътуваше без охрана? Разбира се, че това си смятала! Само че той нямаше много да ти се зарадва.

Накрая свърши работата си. Двамата роби също приключиха със своята. Желязната кука висеше на тавана, на седем стъпки над покрития с плочи под.

— Помогни ми, жено — заповяда рязко Литавик на робинята си. — Искам да сплета косата й, покажи ми как.

Наложи се обаче и двамата да работят заедно. След като научи как да плете три отделни кичура, Литавик стана доста чевръст, робинята само трябваше да държи кичурите раздалечени под ръцете му. Накрая и това бе свършено. В основата на дългия й, бял врат плитката на Рианон стана дебела колкото ръката на Литавик, макар че след пет стъпки изтъняваше като миша опашка.

— Стани — нареди той и я изправи на крака. Обърна се към двамата си роби: — Помогнете ми.

Като скулптор в работилницата си той занесе Рианон под куката, сетне хвана плитката и я уви два пъти около врата й.

— И още ни остава предостатъчно! — възкликна Литавик и се качи на един стол. — Вдигнете я.

Единият роб хвана Рианон през бедрата и я повдигна. Литавик прокара плитката през куката, но не успя да я върже. Плитката не само че беше дебела, а и твърде гладка, за да се стегне на възел. Наложи се да оставят отново Рианон на земята. Единият от робите отново излезе. Най-сетне успяха да завържат косата й около втора кука и да я закачат за гредата, робът отново вдигна Рианон.

— Пусни я, но много внимателно! — изкомандва Литавик. — О, внимателно, внимателно, не искаме да й се счупи вратът, така ще развалиш цялата веселба! Внимателно!

Тя не правеше опити да се съпротивлява, макар че мъченията й продължиха много дълго. Висеше с широко отворени очи, втренчени в отсрещната стена, и тъй като не се движеше, кожата й просто промени цвета си от кремаво, през сиво, до синкаво, дори езикът й не се показа, невиждащите й очи постепенно се изцъклиха. От време на време устните й помръдваха беззвучно, произнасяйки името на сина й: „Оргеторикс“.

Косата й се разтегна. Първо пръстите на краката, после стъпалата й опряха пода. Хвърлиха я на земята ни жива, ни умряла, и отново я обесиха.

Когато лицето й придоби тъмнолилав цвят, Литавик се зае да пише писмо. След като го завърши, го даде на камериера си.

— Занеси това в Бибракт. Кажи на хората на Цезар, че е от Литавик. Цезар ще има нужда от теб да го доведеш тук. Когато се върнеш, погледни под леглото ми, там ще намериш кесия с жълтици. Можеш да я вземеш. Накарай останалите ми слуги да си събират багажа и да се махат. Ако отидат при брат ми Валециак, той ще ги приеме. Никой да не пипа труповете в двора. Искам да останат, където са. Тя също да остане така. — Литавик посочи обесената Рианон. — Искам Цезар да я види.

Скоро след заминаването на прислужника си Литавик също тръгна. На най-хубавия си кон, с най-хубавите си дрехи, но без шал, и с три коня, натоварени със златото, скъпоценностите, кожената му пелерина. Целта му бе Юра, откъдето смяташе да премине в земите на хелветите. Навсякъде бе посрещнат гостоприемно — той бе враг на Рим, а всички варвари мразеха римляните. Достатъчно беше само да спомене, че Цезар е обявил награда за главата му. От Галия до Галатия всички щяха да му се възхищават и да го приветстват. Ала някъде около изворите на Данубиус той навлезе във владенията на вербигените и там го плениха. Вербигените не се интересуваха нито от Рим, нито от Цезар. Те взеха всички вещи на Литавик. Сетне главата му.

— Радвам се — сподели Цезар пред Требоний, — че щом е трябвало да видя една от тях мъртва, това бе Рианон. Спестих си това с дъщеря си и майка си.

Требоний не знаеше какво да каже, как да изрази чувствата си: огромното възмущение, болката, тъгата, свирепия гняв, всички емоции, които бе изпитал при вида на бедната жена с посиняло лице, обесена на собствената си коса. А тя се беше удължила още, та клетницата сега стоеше на пода с леко присвити колене. О, не беше справедливо! Този човек бе толкова самотен, толкова изолиран, толкова далеч над всички, ставащи свидетели на забележителния му живот! Тя беше приятна компания за него, развличаше го, той обожаваше песните й. Ала той не бе изпитвал любов към нея, това чувство би било бреме за него. Требоний го познаваше вече достатъчно, за да си даде сметка за това. Какво можеше да каже? Как можеха думите да намалят шока, да премахнат тази най-голяма обида, да променят това безумно, безсмислено деяние? О, не беше справедливо! Не беше.