Колийн Маккълоу - Цезар (Част III - Рубикон)

Жителите на града излязоха да го посрещнат с грейнали лица; натрупаха пред краката на коня му истински килим от цветя. Ликуваха, изпращаха му целувки, вдигаха бебетата и малките си деца, за да ги удостои с усмивката си, надаваха приветствени и окуражителни възгласи. И той, облечен в най-красивата си сребърна ризница, с венеца си от дъбови листа на главата, яздеше величествено зад двайсет и четиримата си ликтори с алени тоги и брадви, втъкнати между фасциите си. Усмихнат, махащ за поздрав, най-после признат!

„Плачи, Помпей! Плачи, Катоне! Плачи, Бибуле! Никой от вас никога няма да се наслади на този екстаз. Какво значение има сенатът, какво са конническите центурии? Тези хора са Рим, тези хора още ме обичат. Те ви надминават по брой както звездите няколко мъждукащи лампи. И те са само мои.“

Той влезе през Фонтиналската порта, мина покрай Капитола и Хълма на банкерите, до черните руини на Порциевата базилика, Хостилиевата курия и канторите на сената. Със задоволство отбеляза, че Паул е използвал рушвета си по-пълноценно от консулството си — за завършването на Емилиевата базилика. А и неговата, Юлиевата базилика, на мястото на Оптимиевата и Семпрониевата на срещуположния край на форума, растеше. Тя щеше да засенчи с великолепието си Емилиевата. А също и Юлиевата курия, новата сграда на сената, която щеше да започне веднага щом се срещне с архитектите. Да, щеше да й сложи фронтон като този на Домус Публика, да изгради величествена фасада откъм Сакра Вия и да я облицова отвсякъде с мрамор.

Най-напред обаче той посети Регията, малкия храм на върховния жрец. Влезе сам и установи със задоволство, че празното пространство вътре е чисто, с неопетнен олтар и че двете лаврови дръвчета се развиват добре. Отправи кратка молитва към Опс, сетне се запъти към дома си — Домус Публика. Влезе през входа за личните си покои и затвори вратата пред ликуващата тълпа.

Като диктатор той имаше право да носи военни доспехи в границите на Рим и да бъде придружаван от ликтори с брадви във фасциите. Когато Цезар влезе в дома си, те кимнаха учтиво на тълпата и се прибраха в колегията си зад кръчмата на ъгъла на Кливус Орбиус.

С влизането в Домус Публика обаче официалните задължения на Цезар не свършваха — сега трябваше да влезе в ролята си на върховен жрец и да се срещне с довереничките си, девствените весталки. Те го чакаха в голямото светилище, в което можеше да се влезе и от двете страни на тази разделена на две къща. О, кога бе изтекло толкова време? Преди заминаването му за Галия сегашната главна весталка бе още дете… как само й се подиграваше майка му, задето толкова се тъпчеше! Квинктилия сега бе на двайсет и две. Не беше отслабнала, но тялото й се беше оформило, забеляза Цезар, червендалеста млада жена, разумна и добронамерена. До нея стоеше Юния, не много по-млада, но доста по-красива. А също и любимката му Корнелия Мерула, висока и деликатна осемнайсетгодишна девойка. Зад нея стояха три момиченца, всичките непознати за него. Трите пълнолетни весталки носеха всичките си атрибути: бели роби, бели воали върху задължителните седем продълговати вълнени плитки, със сърцевидните си медальони на гърдите. Децата носеха бели роби, но без воали; вместо тях имаха цветни венци на главите.

— Добре дошъл, Цезаре — поздрави го с усмивка Квинктилия.

— Колко е хубаво да се завърнеш у дома! — отвърна той. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че не е позволено. — Юния и Корнелия, колко сте пораснали!

Те се усмихнаха и кимнаха.

— А кои са малките?

— Лициния Теренция, дъщеря на Марк Варон Лукул.

Да, приличаше му — издължено лице, сиви очи, кестенява коса.

— Клавдия, дъщеря на големия син на Цензора.

Мургава и красива, типично за Клавдиите.

— Цецилия Метела, от Метелите от Капри.

Буйна и горда.

— Фабия, Арунция и Попилия, и трите са си отишли вече! Твърде дълго отсъствах.

— През цялото време поддържахме огъня на Веста — увери го Квинктилия.

— И Рим е в безопасност благодарение на вас.

Той ги освободи с усмивка и се обърна, за да влезе в своята половина на голямата къща. Мъчителна задача сега, когато Аврелия я нямаше.

Тъжна среща, с много сълзи, но сълзи, които трябваше да бъдат пролети. Всички бяха тук, верните прислужници още от дните в Субура: Евтих, Кардикса, Бургунд. Колко бяха остарели ! На седемдесет ли бяха? Осемдесет? Имаше ли значение? Те се радваха да го видят! О, всички тези синове на Кардикса и Бургунд! Дори някои от тях бяха побелели! Ала никой, освен Бургунд не можеше да получи честта да свали аления плащ, ризницата и бойната поличка; Цезар трябваше сам да смъкне парадния колан, символизиращ империума му.