Колийн Маккълоу - Цезар (Част III - Рубикон)

— Добре — заговори отново Цезар, след като това бе изпълнено (ала не беше добре — не можеше вече да се похвали, че войската му не се е бунтувала). — Руфе, ще преразпределиш ли центурионите по старшинство от мое име?

— Да, Цезаре.

— След това преструктурирай легиона си. Днес загубих само двайсет от центурионите си.

— Радвам се, че не загубихме целия Девети — сподели с въздишка Гай Фабий. — Какво нещастие!

— И то само заради един злосторник — отбеляза Требоний. — Ако не беше Карфулен, надали щеше да се стигне до това.

— Може би — съгласи се Цезар, — ала все пак се случи. Никога няма да простя на Девети.

— Цезаре, не всички са предатели! — възкликна Фабий.

— Не, те са просто деца. Ала откъде накъде трябва да им прощаваме? Те не са животни, те са човешки същества. Следователно би трябвало да могат да мислят самостоятелно. Никога няма да простя на Девети. Сами ще установят това след края на гражданската война, когато наистина ще ги освободя. Няма да получат земя нито в Италия, нито в Италийска Галия. Могат да се заселят край Нарбон.

Той кимна в знак, че всички са свободни, Фабий и Требоний се оттеглиха към жилищата си безмълвно. Накрая Фабий наруши мълчанието:

— Требоний, на мен ли ми се струва, или Цезар наистина се е променил?

— Станал е по-строг, това ли имаш предвид?

— Не съм сигурен, че това е точната дума. Може би… да, по-убеден в неповторимостта си. Така ли е?

— Определено.

— Защо?

— О, това е резултат от събитията — отвърна Требоний. — Друг човек би се огънал. Това, което го крепи, е изключителната му увереност в собствената му непогрешимост. Бунтът в Девети обаче пречупи нещо в него. Той никога не го е очаквал. Не е мислил, че може да му се случи. В голяма степен това е по-тежък „Рубикон“ за Цезар от прекосяването на истинската река.

— Той все още е уверен в безгрешността си.

— И така ще бъде до смъртта му. Просто днес тази увереност леко се разклати. Цезар се стреми към съвършенство. Нищо не може да го разколебае.

— Той все по-често пита защо всички смятат, че няма да спечели войната — отбеляза намръщено Фабий.

— Това е, защото все повече се ядосва на глупостта на другите. Представи си, Фабий, какво би било да си сигурен в собствената си непобедимост! Цезар е сигурен. Той може да постигне всичко! Доказвал го е безброй пъти. Иска само да му признаят каквото му се полага. Ала това не става. Той среща противопоставяне, не признание. Тази война се води, за да докаже на всички по света онова, което ние с теб и Цезар вече много добре знаем. Той е вече на петдесет и продължава да се бори за онова, което смята, че му се полага. Нищо чудно, че започва да губи търпение.

В началото на ноември осемте легиона, събрани в Плаценция, потеглиха към Брундизиум. За изминаването на тези осемстотин и осемдесет километра имаха почти два месеца — след като стигнат Адриатика, те трябваше да продължат по крайбрежието, не да пресичат Апенините, за да не се приближават твърде много до Рим. Изминаваха по трийсет и два километра на ден, като на всеки втори или трети почиваха. За Цезаровите войски това бе истинска разходка, още повече, че го правеха през есента.

От Ариминум, където беше посрещнат с радост, Цезар тръгна по Фламиниевия път за Рим. През прекрасните родни планини с малките укрепени градчета, кацнали над скални откоси; с пожълтялата трева — тучна паша за добитъка; през гъстите гори от смърч, лиственица и бор по склоновете на върховете, предоставящи достатъчно дървен материал за векове напред. Внимателната обработка на земята свидетелстваше за вроденото чувство на италийците за хармония и красота. За Цезар това пътуване имаше един вид лечебен ефект, затова той се движеше малко по-бавно от обичайното, отбиваше се във всяко градче, за да се осведоми как вървят нещата, от какво имат нужда жителите им, какви са пропуските на правителството. Разговаряше с дуумвирите и на най-малкото селце, сякаш бяха не по-малко важни за него от римския сенат. Всъщност, размишляваше той, те бяха по-важни. Както всички големи градове, Рим в известен смисъл имаше изкуствен прираст — както всички подобни общности той сякаш всмукваше хора от всички краища на страната и много често за сметка на по-малочислените и по-незначителни селища, осъдени да го изхранват. Беше като кукувиче в гнездото на Италия.

Благодарение на числеността си Рим имаше най-голямо влияние. Благодарение на числеността му политиците винаги оставяха интересите му на първо място. Благодарение на числеността си засенчваше всичко останало. Той установи също така, че при предишното си посещение в началото на април е имал толкова главоболия, че не е обърнал внимание на самия град. Не и по този начин, по който го виждаше сега — със седемте му хълма, покрити с оранжеви покриви, с проблясъците на позлатените храмове, със стройните кипариси, чадъровидните пинии, арките на акведуктите, сините води на Бащата на реките, Тибър, пресичащ зелените равнини на Марсово поле и Ватикана.