Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Пиктор каза:

— Ти ли си дървото на живота?

Слънцето кимна и се засмя, луната кимна и се усмихна. Най-чудноватите цветя го изгледаха с разнообразни багри и озарения, с най-различни очи и лица. Някои кимваха и се смееха, някои кимваха и се усмихваха, те мълчаха опиянени, потънали в себе си самите като удавени в собствените си ухания. Едно пееше песента на лилавото, друго пееше тъмносиня приспивна песен. Някое от цветята беше с големи сини очи, друго едно му напомняше за неговата първа любов. Едно излъчваше аромата от градината на детството му, неговият сладостен дъх звучеше като майчиния глас, трето му се усмихна и протегна срещу него дълъг извит червен език. Пиктор го близна, вкусът му бе силен и първичен — вкус на смола и мед, а също и с вкуса на целувката на жена.

Той стоеше сред всички цветя обзет от копнеж и плаха радост. Сърцето му, сякаш бе някаква камбана, биеше тежко, много силно; то копнежно гореше в предчувствие за непознатото, вълшебното в неговото съкровено желание.

Една птица видя Пиктор да седи в тревата, примижал от багрите, изглежда красивата птица притежаваше всичките. Той я попита:

— О, птичке, къде е щастието?

— Щастието — заговори красивата пъстропереста птица и се засмя със своята златна човка, — щастието, приятелю, е навред, в планини и долини, в цветя и кристали.

С тези думи радостната птица разтърси перата си, изви шийка, поклати своята опашка и намигна с око, усмихна се още веднъж и ето че се застоя неподвижно сред тревата, а после, виж ти, птицата станала пъстро цвете, перата — листа, ноктите — корени. В блясъка на багрите, посред танца тя вече беше растение. Пиктор я гледаше удивен.

И незабавно след това птицата цвете раздвижи листата и тичинките си, цветята отново бяха сити, вече нямаха корени, движеха се леко, трептейки, бавно се издигаха нагоре и вече се бе превърнала в блестяща пеперуда, която се полюшваше без тежест, без светлина, с изцяло сияещо лице. Пиктор гледаше удивен. Новата пеперуда обаче, радостната пъстроцветна птица — цвете — пеперуда със сияещото многоцветно лице летеше в кръг около удивения Пиктор, тя примигваше на слънцето, спусна се кротко на земята като снежинка, застоя се пред краката на Пиктор, пое дъх нежно, потръпна леко с блестящите си крила и незабавно се превърна в цветен кристал, от чиито ръбове струеше червена светлина. Прелестно сияеха свежите треви и зеленината, светъл като празнични звуци, червен благороден камък. Но неговата родина — земните недра изглежда го зовяха: той бързо се смали и заплашваше да потъне.

Тогава Пиктор, тласкан от свръхмощно изискване посегна към предизвикващия омая камък и го взе за себе си. Очарован той гледаше магическата му светлина, която сякаш излъчваше и вливаше в сърцето му предчувствие за цялото блаженство.

Неочаквано на клона на изсъхнало дърво се нави змия и просъска в ухото на Пиктор:

— Камъкът ще те превърне в това, в което пожелаеш. Бързо му кажи желанието си, преди да е станало твърде късно.

Пиктор се сепна и се изплаши да не пропусне щастието си. Мигом изрече думата и се превърна в дърво. Защото понякога той вече бе желал да бъде дърво, защото му се струваше, че дърветата са толкова изпълнени от спокойствие, сила и достойнство. Пиктор се превърна в дърво. То се вкореняваше в земята, протягаше нависоко листа и клони, те израстваха от неговите ръце и крака. Беше особено доволен от това. Дълбоко в хладните земни недра той поглъщаше влага чрез жадните фибри. А листата му се вееха високо в синевата. В неговата кора живееха бръмбари, в нозете му живееха заек и таралеж, в клоните му — птици.

Дървото Пиктор бе щастливо и не броеше годините, които отминаваха. Твърде много години отшумяха, преди той да забележи, че щастието му не е съвършено. Само бавно се научи да гледа с очите на дърво. Най-после вече бе зрящ и се натъжи.

Именно Пиктор сам прозря, че в рая наоколо му повечето същества много често се преобразяваха, да, нали всичко се носеше в потока, във вълшебното течение на вечното преобразяване. Виждаше как цветя стават скъпоценни камъни или отлитат като искрящи колибри. До себе си виждаше как някои дървета изведнъж изчезват, едно протича като извор, друго е превърнато в крокодил, трето радостно и смело плува, обзето от чувство на доволство, с ведри усещания като риба, за да подеме нови игри, в нови форми. Слонове сменяха своя облик с облика на скали, жирафи — фигурите си с цветя. Той самият обаче, дървото Пиктор, винаги оставаше неизменен, вече не можеше да се преобразява. Откакто узна това, неговото чувство за щастие изчезна; той започна да старее и все повече и повече придобиваше онова морно, сериозно и тъжно тревожно държане, каквото може да се наблюдава у твърде стари дървета. Също у конете, при птиците, у хората и при всички същества е възможно да се открие всекидневно: когато не притежават дарбата да се преобразяват, с времето изпадат в тъга и залиняват, а тяхната красота чезне. Веднъж в онази област на рая се загуби младо момиче, беше русокосо, облечено в небесносиня рокля. Пеейки и танцувайки, русокосата тичаше под дърветата, дотогава още никога не бе се замисляла да си пожелае дарбата за превращението. Зад нея някои мъдри маймуни се смееха, един или друг храст нежно я докосваше с вейка, някое дърво й хвърляше цвят, орех, ябълка, без момичето да им обърне внимание.