Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

И когато в дванадесетата ми година се стигна дотам да се реши дали трябва да уча гръцки, аз без колебание казах „да“, защото с времето ми изглеждаше неотменно да стана, да бъда толкова учен, колкото е моят баща, а ако е възможно и толкова, колкото е дядо ми. И от този ден нататък пред мен съществуваше един учебен план. Трябваше да следвам и да стана или пастор, или филолог, защото за това даваха стипендии. Някога и дядо ми бе минал по този път. Изглежда, не беше лошо. Но сега изведнъж имах бъдеще, в моя път се появи един пътепоказател, всеки ден и всеки месец трябваше да ме приближава до целта, всичко сочеше натам, всичко водеше по тоя друм. Далеч от игрите и настоящето на досегашните ми дни, които не бяха без смисъл, обаче без цел, без бъдеще. Животът на възрастните ме бе пленил, той ме бе подмамил, първоначално ме бе хванал за една къдрица или за един пръст, съвсем скоро щеше да ме хване и да ме държи здраво този живот, според цели, според числа, животът на реда и на длъжностите, на професията, на изпитите; скоро и за мене щеше да удари часът, скоро щях да бъда студент, кандидат, духовник, професор, щях да отивам на гости с цилиндър на главата, да нося кожени ръкавици, вече да не разбирам децата и може би да им завиждам. Но аз не исках да се отдалечавам от моя свят, от това, което беше добро и приятно. Наистина, все пак за мен съществуваше една съвсем тайнствена цел, когато мислех за бъдещето. Копнежно си желаех нещо, а именно да бъда вълшебник.

Желанието и мечтата дълго време ми останаха верни. Но те започнаха да губят всемогъществото си, имаха врагове, нещо друго им противостоеше. Действително, сериозно, което не можеше да те измами, бавно, бавно, светът увяхваше. Постепенно от неограниченото срещу мен се възправи нещо ограничено, съществуващият свят, светът на възрастните. Бавно желанието ми да бъда вълшебник, макар още копнежно да го носех в себе си, за мен самия почна да губи стойност, на мен самия да изглежда детинщина. Вече имаше нещо, по което не бях повече дете. Ограничаваше ме безкрайният, хилядоликият свят на възможното, разделен на полета, прорязан от огради. Бавно, прастарата гора на моите дни около мене се превръщаше във вкаменен рай. Не оставах такъв, какъвто бях. Принц и крал в страната на възможното. Не ставах вълшебник, учех гръцки. След две години към него трябваше да се прибави и хебраистки, подир шест години да бъда студент.

Незабележимо пристягането се извършваше, незабележимо магията наоколо се изпаряваше. Чудната история в книгата на дядо все още бе хубава. Тя се намираше на една страница, чиято цифра знаех, тя беше там днес и утре, и във всеки час. Вече нямаше чудеса. Равнодушно се усмихваше танцуващият индийски бог, беше от бронз и аз рядко го поглеждах, никога не го видях да гледа накриво. А най-лошото, все по-рядко и все по-рядко виждах сивия малък мъж. Отвред бях заобиколен от нещо, което губи вълшебството си, много, което някога беше просторно, ставаше тясно, много, което някога бе приятно скъпо, ставаше по-бедно.

Но усещах това някак скрито, някак под кожата, все още бях радостен и се опитвах да бъда властващ. Учех се да плувам и да карам кънки. Бях първенец по гръцки. Привидно всичко протичаше отлично. Всичко имаше вече малко по-блед цвят, едно някак по-празно звучене и ми бе станало скучно да отивам при госпожа Ана. Сега всичко вървеше съвсем делово, онова, което преживявах, някак бе загубено, някак незабелязано се пропускаше, но което си бе отишло, го нямаше. И ако сега понякога отново исках да се чувствам в пълнота и цъфтящ, тогава имах потребност от по-силно дразнение, трябваше да се разтърся и да се затичам. Добих вкус, взеха да ми харесват ястията със силни подправки. Често си угаждах, понякога открадвах грошове, за да си доставя някакво особено удоволствие, защото иначе не беше достатъчно живо и хубаво. И момичетата почнаха да ме привличат. Това беше малко преди времето, когато малкият мъж се появи още един път и още веднъж ме отведе при госпожа Ана.

1923

Едва пристъпил в рая, Пиктор се възправи пред дърво, което беше едновременно мъж и жена. Той го поздрави с уважение и попита:

— Ти ли си дървото на живота?

Но след като вместо дървото пожела да му даде отговор змията, той се обърна и продължи нататък. Пиктор гледаше с широко учудени очи, всичко много му харесваше. Ясно долови, че е в родината и край извора на живота.

И отново съзря дърво, което бе едновременно слънце и луна.