Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Сред тях имаше умни хора, признавам, също и сред учителите. Но не бе ли забележително и подозрително, че всички тези големи „хора“, които до преди известно време сами са били деца, толкова малко можеха да си го спомнят, съвършено бяха забравили и се бяха отучили какво е дете, как то живее, работи, играе, мисли, какво му е приятно и какво му създава мъка. Малцина, съвсем малко бяха тези, които още го знаеха. Имаше не само тирани и грубияни, които бяха зли и ненавиждаха децата, прогонваха ги отвсякъде, укоряваха ги и ги гледаха с омраза, дори понякога изпитваха видимо нещо като страх от тях. Не и другите, които се отнасяха добре и които понякога на драго сърце се принизяваха да поведат разговор с децата, но в мнозинството си вече не знаеха за какво се отнася, и те също, почти всички, мъчително и смутено слизаха до равнището на децата, когато искаха да покажат, че са внимателни, ала не можеха да открият истинските деца, а виждаха някаква глупава детска карикатура. Всички тези възрастни или почти всички, живееха в друг свят, дишаха друг въздух и по друг начин от нас, децата. Те често не бяха по-умни от нас и твърде често не ни изпреварваха с нищо, освен с онази своя тайнствена власт, бяха по-силни, дори можеха, ако не ги слушаме доброволно, да ни принудят и да ни набият. Но беше ли това истинско предимство? Нима всеки бивол и всеки слон не е много по-силен от един такъв възрастен? Ала те имаха властта, те заповядаха. Техният свят и тяхната мода минаваха за правилни. Освен това нещо, което ми изглеждаше съвсем особено и забележително, а в някои случаи и почти ужасно: имаше много възрастни, които като че ли завиждаха на нас, децата. Понякога те можеха дори съвсем наивно и искрено да го изразят и с една въздишка да кажат: „О, на вас, деца, ви е още добре.“ Ако това не беше престорено, не беше лъжа, а то не беше престорено, тогава аз от време на време при такива изказвания усещах, че възрастните, следователно могъщите, достойните и заповядващите, съвсем не са по-щастливи от нас, които трябваше да слушаме и да им засвидетелстваме уважение. В един музикален албум, от който аз учех, имаше една песен с удивителна рима: „О, колко е честито, колко е блажено още да си дете!“ Това беше тайна, имаше нещо, което ние, децата, притежавахме, а то липсваше на големите. Те не бяха просто по-големи и по-силни, от някаква гледна точка бяха и по-бедни от нас. И те, на които често завиждахме за високия ръст, за достойнството им, за привидната свобода и самочувствие, за техните бради и дълги панталони, понякога завиждаха на нас, дори и в песни, които ни пееха.

Е, междувременно аз, въпреки всичко, бях щастлив. На света имаше много неща, на които на драго сърце бих гледал другояче, дори и в училище. Но въпреки това, бях щастлив. И от много страни ме уверяваха и ми внушаваха, че човекът не е дошъл на земята просто за свое удоволствие и че истинското щастие настъпва едва отвъд изпитанията и проверките, че всичко, което може да се извлече от многото пословици и стихове, които пишех и които ми изглеждаха много хубави и вълнуващи, съществува. Но тези неща бяха твърде важни и за моя баща, но мен не ме въодушевяваха толкова, когато веднъж ми тръгна зле, бях болен или изпитвах неизпълними желания, или в спор и напук на родителите си рядко прибягвах до Бог, а винаги имах други странични пътища, които отново ме извеждаха към светлото, спокойното. Когато не намирах удовлетворение в обикновените игри, когато железницата, магазинът, книгата с приказките вече бяха остарели и скучни, тогава често ми хрумваха най-хубавите нови игри. И ако нямаше нищо друго, освен това вечер в леглото да си затворя очите и да си представя, че съм в един цветен приказен кръг, тогава отново проблясваше ощастливяване и тайна и то беше многообещаващото в света.

Първите ми ученически години отминаха, без много да ме променят. Събрах опита, че доверието и почтеността могат да ни нанесат и щети. Учех при няколко равнодушни учители най-необходимото, за да лъжа и за да се преструвам. Оттогава можех да успявам. Бавно обаче увехнаха у мен първите цветове, бавно научих също, без да подозирам, онази фалшива песен на живота, онова преклонение пред действителността, пред законите на възрастните, едно нагаждане към света, такъв, какъвто бе той. Отдавна вече знаех защо сбирките с песни на възрастните съдържат стихове като тези: „О, блаженство е да бъдеш още дете“, и за мен също имаше още много часове, в които завиждах на тези, които още са деца.