Херман Хесе - Игра на сенки (Приказки за любовта)

Колко хубаво беше моето приятелство с веселата съседка, която навремето ме измъкна от басейна на водоскока! Тя беше жива, млада и хубава, и глупава, с една приятна мила, почти гениална глупост, караше ме да й разказвам истории за разбойници и магьосници и ми вярваше ту повече, ту по-малко и най-вече ме смяташе за един от мъдреците на Изтока, с което аз на драго сърце се съгласявах. Тя много ми се удивляваше. Когато й разказвах нещо весело, почваше да се смее високо и сърдечно дълго преди да е разбрала шегата. Аз я упрекнах за това и я попитах:

— Слушай, фрау Ана, как може да се смееш на шега, преди още да си я разбрала? Това е твърде глупаво и бездруго е обидно за мене. Ти или не разбираш моите шеги и се смееш, или не ги схващаш. Тогава обаче не е потребно да се смееш и да се държиш така, сякаш си ги разбрала.

Тя продължи да се смее:

— Не — извика тя, — ти си най-умното момче, което съм виждала. Ти си великолепен! Ще станеш професор, или министър, или доктор. Света, знаеш ли, не бива да го взимаш за лош. Аз се смея просто, защото ти се радвам и защото ти си най-забавният човек на този свят. А сега ми обясни твоята шега.

И аз обстойно й я обясних, а тя трябваше за едно или друго да пита, накрая действително я разбираше и ако преди сърдечно и щедро се бе смяла, то после се смееше наистина, наистина съвсем неудържимо и увличащо, така че смехът й ме заразяваше. Колко често ние заедно се смеехме, как тя ме разглезваше и ми се удивляваше, колко беше очарована от мене! Имаше и трудни езикови упражнения, които понякога трябваше да й казвам гласно и бързо, три пъти едно след друго. Например: „Виенските перачи перат бяло виенско пране“ или историята за пощенска кутия в Котбус. И тя трябваше да опита, аз настоявах за това, но жената се смееше още преди да е изрекла правилно три думи. Не искаше да го прави и всяко започнато изречение заглъхваше в нов смях. Госпожа Ана е най-волният човек, когото съм познавал. Аз съм запазил спомена за нея в моята детска мъдрост. Смятах я за неизказано глупава, а накрая тя наистина беше, но за мен представляваше един по-щастлив човек и понякога бях склонен да вземам щастливите хора за тайнствени мъдреци дори когато изглеждаха глупави. Какво е по-глупаво и ни прави по-нещастни от интелигентността.

Минаха години и моето общуване с госпожа Ана вече бе замряло, вече бях голям ученик и потисках изкушенията, страданията и опита на мъдростта, но тогава веднъж изпитах потребност от нея. И отново към госпожа Ана ме поведе малкият човек. От известно време се измъчвах над въпроса за разликата между половете и за възникването на децата. Въпросът ставаше все по-горещ и мъчителен и един ден така ме болеше и гореше, че бих предпочел вече да не живея, ако не разгадая тази плаха загадка. Див и отчаян, аз се връщах през пазарния площад от училище към къщи, забил поглед в земята, нещастен и мрачен, тогава неочаквано се появи малкият човек. Той вече беше станал рядък гост и отдавна не ми бе верен, нито аз на него. Но сега изведнъж го видях отново малък и пъргав, той припкаше по земята пред мене, видим само в един миг, и изтича в къщата на госпожа Ана. Беше изчезнал, но вече го последвах вътре и знаех защо, а госпожа Ана изкрещя, когато аз неочаквано влетях в стаята й, тъй като тъкмо се обличаше. Но тя не избяга от мене и аз скоро знаех почти всичко, което тогава ми бе страшно необходимо да узная. От това би произлязла любов, ако не бях още твърде малък за такава.

Тази весела глупава жена се различаваше от повечето други възрастни по това, че тя, макар и глупава, беше естествена и самопонятна, винаги присъстваше, никога не се преструваше, никога не се смущаваше. Повечето възрастни бяха различни. Имаше изключения, съществуваше майка ми, символ на живото, което въздействаше загадъчно, и баща ми, символ на справедливостта и мъдростта, и дядо — на скритото, всестранното, усмихващото се, неизчерпаемото, той вече едва ли беше човек. Мнозинството от възрастните обаче, при все че следваше да ги уважавам, почитам и да се страхувам от тях, бяха много глинени божества. Колко смешни бяха със своето несръчно театралничене, когато говореха с децата! Колко фалшиво звучеше техният тон, колко фалшиви бяха усмивките им! И как придаваха важност на своите дела или занимания, колко пресилено сериозно се държаха, ако човек ги виждаше да вървят по улицата, стиснали под мишница своите инструменти, чанти, книги! Как чакаха да бъдат познати, поздравени и да им бъде оказана почит! Понякога в неделен ден при моите родители идваха хора, за да „направят визита“. Мъже с цилиндри и несръчни ръце, пъхнати в колосани ръкавици, важни, пълни с достойнство, изключително изтъкани от достойнство смутени мъже, адвокати и съдии, пастори и учители, директори и инспектори с техните малко плахи, някак потиснати жени. Те седяха сковано на столовете и трябваше да се принуждаваш във всичко да им помагаш; при свалянето на палтата, при влизането в къщата, при сядането, при въпросите и отговорите и когато си тръгват. Бях улеснен да възприемам с лекота този дребнобюргерски свят, а не толкова сериозно, колкото той изискваше, тъй като родителите ми не принадлежаха към него, а и те самите го намираха комичен. Но и когато не играеха театър, не носеха ръкавици и не правеха визити, повечето от възрастните ми изглеждаха твърде странни и малки. Те си даваха важност със своята работа; с техните работилници и длъжности, колко големи и святи изглеждаха на себе си. Когато някой колар, полицай или подреждащ павета затваряше улицата, това беше свята работа, нещо самопонятно, пред което се отстъпваше и му се правеше място или дори му се помагаше. Но децата според техните дела и игри не бяха важни, те биваха изтласквани настрани и им се крещеше. Все пак те не вършеха ли нещо по-малко правилно, по-малко добро, по-малко важно, отколкото големите? О, не, напротив, ала големите бяха пълновластни, те даваха заповеди, те управляваха. При това също както нас децата и те имаха свои игри. Тяхна игра бяха упражненията за противопожарна защита, играеха на войници, събираха се в съюзи и стопански камари, но всичко с едно изражение на важност и валидност, сякаш би следвало всичко да върви така и сякаш нямаше нищо по-хубаво и нищо по-свято.